— Къде сънува? — се ококори бавачката.
Матьо се слиса от категоричността на въпроса, а жена му най-любезно отвърна:
— Ами, сънувам насън, лельо Ано.
Бавачката, кой знае защо, се усмихна, и блажено прозината, каза:
— Той пее насън. Снощи се опитваше да докара: „Кукили, кукили…“
— „Кукли неваляшки… …заешки опашки“ — най-невинно изпя Марта.
— Вслушай се какво пееш на детето! Ако и той проговори по тоя начин, аз ще си поръчам място в психиатрията или ще си взема шапката…
Тя отговори:
— Че какво му е на начина? Поръчай си. Коя шапка ще вземеш? Сивата не е изчеткана.
Той си спомни, че не е нужно да се дразни, и продължи:
— Ще я изчеткам. Като свърши междупланетната война.
— Я си я изчеткай сега. Тя, войната, кой знае до кога ще трае. Защото беше между всички планети. Аз гледах отдалеч, но много ясно виждах отблизо как някъде към кръста на Орион се биеха две много могъщи цивилизации. Две непоносимо големи светещи кълбета се блъскаха, раздалечаваха се, пак се сблъскваха… Между тях оставаше да сияе някаква трептяща, много силна светлина, като ленти на зигзаг. Краищата бяха нажежени до синьо. Представяш ли си? Синьо на зигзаг.
Той търпеливо кимна.
— А в средата играеше адска бяла светлина, хем трептеше на зигзаг, хем се свиваше и разпускаше.
Той пак записа нещо и доволно се усмихна:
— Това е добре. Марта, ами ти сънувай всяка нощ такива сънища…
Тя се поколеба:
— Абе да сънувам, ама ме е страх.
— Че какво толкова страшно ставаше там?
— Лошо беше, че целият космически разум се беше разбунтувал против материята. Искаше да я унищожи, та да си остане свободен и… да си прави каквото ще.
— Интересно, какво според теб може да прави разум без материя? Към материята включвам и енергията — иронично подхвърли Матев.
— Ами… сигурно ще е нещо разумно.
— Значи според теб разумът може много разумно да унищожи материята. И как ще съществува без нея? И къде ще се дене тая материя?
— Че аз ли ще му бера грижата на разума бе, Матьо?
— Хм, да. Едва ли разумът разчита ти да му береш грижата. И какво стана по-нататък?
— Освен това двете цивилизации, дето се биеха до кръста на Орион, изпускаха много красиво жълто сияние, някак напукано като тънък лед.
— Напукано сияние. Ти, Бубке, имаш въображение.
— Ами, аз сънувам бе, Матьо, не си играя. Ако е за работа, мога и още по-хубаво да сънувам. Ама лошото е, че повечето ги сънувам, когато съм из чужбините на турне. И знаеш ли какво си мисля? Ха засънувам нещо такова иха, като си ида от това място, там избухва тая, новата болест, дето няма лек, фиторея ли се казваше? Веднъж, в Палма де Майорка гледам, че короната, с която играя Турандот, отразява нещо си. Някаква искряща дъга, която се вие като камшик по небето от изток. Само че не беше истинска дъга, защото беше зелена и тук-таме посипана с оранжеви точици, като черен пипер.
— А, не, това не мога да го издържа! „Оранжеви точици като черен пипер!“ — възмути се Матев.
— Ако щеш. Тия пиперчета се разпукаха, от тях се зарониха сто милиарда бодливи вирусчета и захванаха да изтребват народа.
— Апокалипсисът ряпа да яде! И как преброи бодливите вирусчета?
— Че колко му е на артиста да преброи? Тия вирусчета обаче не бяха от оная, голямата война на разума, а от по-дребна някаква. Едни чуждопланетници искаха да ни унищожат, за да си направят от нашата Земя база за излитане отвъд Вселената. Най-напред ни наръсиха с вируси. Но докторите от втора поликлиника измислиха серум и спасиха човечеството.
— Е, това с докторите от втора поликлиника е най-фантастично — установи Матев.
— Не е. После стана ясно, че всички войни на света са подклаждани от същите тия междупланетници по вирусен път. Представи си — едни такива вирусчета, които действуват на психиката, настройват я войнствено. Това важи и за чумата, холерата…
— Излаза, че те ни обстрелват от хиляди години.
— За тях тоя „отрязък от време“, както се изразяваш ти, е нищо. Те искат да ни изтребят някак много чисто. По-скоро — да премахнат цивилизованите народи, за да не им пречат и да оказват съпротива, а диваците ще използват за белтъчен склад. Ще си ги гледат като в птицеферма и ще източват белтъка, който съдържат, за някакво особено супергориво, с което могат да минат границите на Вселената. От някаква актиния даже се страхуват. И още… от професор Жлебински, от съдружника му, сещаш ли се, оня, дето дойде да ме поздрави, когато пях Семирамида.
— Сътрудника му!
— …професор Мелий и… от мен!
— Ха сега! Марта Матева — страшилище от междупланетна величина! Бубке, тия сънища не са на добро. Я да те заведа на невролог.