— Че защо ще ме водиш? След репетицията ще ида у Жлебински, снаха му е безбрежно симпатична и хем също е невролог. Ще ходим с нея в модната къща и ще ме прегледа, щом настояваш.
— В модната къща?
— Защо пък не? Там и без това се събличат.
— За тая гледка бих платил. Марта, няма ли да излезеш най-после от инфантилната си възраст?
— Няма. А ти не се преструвай. На теб най-много ти харесва точно това мое качество. Имаш възможност да ме поучаваш, покровителствуваш и да се считаш по-умен. А и всички ме намират очарователна.
— И новият диригент? — уж незаинтересовано подхвърли Матев.
— Няма как.
— Тогава аз пък ще дойда с теб на репетиция.
— Бива. Ама ще ми купиш сладолед с бадеми. Не прави страдалчески гримаси, а ми подай чантата. Лельо Ано — и тя побутна дремещата бавачка, — ние тръгваме. Къде ми е гребенът? Ух, че съм се разскубала…
Бавачката се засмя самодоволно:
— А той знаеш ли как се е научил да ме скубе?
— Скуби го и ти! — отсече Марта. — Довиждане.
Над града трептяха изпарения от снощния дъжд. Тегнеше задуха, сгъстяваше…
— Не ти ли се струва, че това наоколо, е толкова притиснато и сгърчено, че чак пищи? — попита Марта.
— Време е! — казаха Ония. — Тя ни усеща и когато е будна!
И веднага у всички се спря мисълта:
— Да се унищожи незабавно!
Но някъде в центъра се образуваше отрицанието:
„Да се изследва мисленето й, да се узнае как тя може да ни улавя.“
— Трябва да се бърза. Тя по неведоми пътища схваща намеренията ни. Знае даже и начина, по който може да ни попречи…
Центърът упорствуваше:
„Тя е безсилна. Тя смята сънищата си за забавни и страшни гледки. Способността, която притежава, е непозната на другите хора. Те не й се доверяват.“
— Ако мислите й попаднат у професора, той ще ги употреби против нас. Застрашени сме. Нека я заразим с фиторея!
Центърът настоя:
„Да не се бърза. Да се намери най-приемливата и естествена смърт.“
В Ония засноваха идеи за убийство.
— Катастрофа!
— Сърдечен удар!
— Пропадане на сцената!
— Скъсване на електрически проводник!
— Топлинен удар!
Центърът претегли предложенията и обяви:
„Топлинен удар!“
Изведнъж Марта задиша тежко, потътри токчетата си и изстена:
— Матьо, непоносимо ми е горещо.
— И на мен. Потрай. След минута ще сме на хлад в операта.
— А, не, не мога, не мога — глезено заповтаря тя, свали обувките си, съвсем естествено влезе в басейна край градината и застана под водоскока.
Мъжът й се вкамени. Чак това не бе очаквал. Когато се съвзе простена:
— Моля ти се! Марта Матева си!
Някакьв скучаещ фотограф дотича, захвана да й снимки и да блъска мъжа й, който му пречеше:
— Но разберете, сензационно е! И какво лошо? Малко ексцентричност е отлична реклама. Прочутата Марта Матева! Нимфа!
А нимфата Марта Матева се усмихваше блажено под хладните струи.
— Сега, ако можеше да ми донесеш и обещания сладолед!
Ония преценяваха:
Държането й е необичайно. Тя не е нормална. Затова усеща. В човешката структура има нещо неузнаваемо.
Центърът решаваше друг въпрос:
„Да се отхвърли топлинният удар. Да се използува вариантът със сцената.“
Марта излезе развеселена от изкуственото езеро, приглади мократа си рокля, поправи влажната си коса, обу се и пое към операта. Мъжът й още спореше с фотографа.
Тя влезе в гримьорната, съблече се, простря дрехите си да съхнат и заоблича костюма на Леонора.
Гардеробиерката, която усърдно й помагаше, зашепна, като че ли съобщаваше кой знае какви тайни:
— Салонът е пълен с шефове. Чак от Съвета са дошли да приемат постановката. Режисьорът беше събрал всички артисти: „Ще играете по-старателно, отколкото на премиерата!“ А диригентът: „Ще пеете, като че сте в Ла Скала!“
— Хубаво — отговори Марта. — Те, шефовете, и без това нищо не разбират. Само че видях и критикарите. Тях пък защо ги пускат?
Светна надпис: „Леонора — на сцена.“
Тя вдигна шлейфа си и заслиза по-величествено от царица.
Завесата се разтвори.
Леонора започна да обяснява на приятелката си, че се е влюбила в Манрико, тоест, изпя арията Си. В салони прокънтяха ръкопляскания и „браво“. Шефовете бяха във възторг. Критиците закимаха многозначително.
Но „кралицата чакаше“ и Леонора се прибра.
Зад кулисите я посрещна най-злобният критик, решил да й даде урок.
— Топли привети, Матева!
— По-добре запазете ги за премиерата — му препоръча Марта.
— До утре може да изстинат.
— Тогава, яжте си ги сам!
— А! Свикнали сте да дробите попарата, а другите да я сърбат!
— Вас поне не съм канила — пленително му се усмихна Марта.