МеждуСвят

Навлякох дрехите и тръгнах към кабинета на шефа. В базата сме петстотин души и всеки един от нас би умрял за Стареца. Не че той иска това. Има нужда от нас. Ние имаме нужда от нас.

Разбрах, че е в ужасно настроение, когато стигнах преддверието. Асистентката му ми помаха да вляза в кабинета веднага щом ме видя. Нямаше „здравей“, нито дори предложение за кафе. Само: „Той чака. Влизай.“

Бюрото на Стареца заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини хартии и папки с изръфани краища, захвани с гумени ластици. Един бог знае как успява да намери нещо сред тях.

На стената зад него има огромна картина на нещо, което прилича на водовъртеж и на нещо като торнадо, а най-вече на фигурата, която прави водата, когато се оттича в канала. Това е изображение на Алти-лената — структурата, която всички сме се заклели да пазим и, ако стане нужда, да дадем живота си за нея.

Той ме погледна със здравото си око.

— Седни, Джей.

Старецът изглежда около петдесетте, но може да е и много по-стар. Доста е очукан. Едно от очите му е изкуствено: то е бинарно творение от метал и стъкло. Светлината блещука в него — зелена, виолетова и синя. Когато гледа през него, те кара да проверяваш съвестта си и да се чувстваш на пет години, точно както прави и истинското му око. Истинското е кафяво, точно като моите очи.

— Закъсня — изръмжа той.

— Да, сър — отвърнах аз. — Дойдох веднага щом получих съобщението ви.

— Имаме нов Бродещ — каза той. Взе една папка от бюрото, прелисти я и измъкна лист синя хартия. Подаде ми го. — Отгоре мислят, че може да е нещо горещо.

— Колко горещо?

— Не съм сигурен. Но е непредвидим. Ще задейства всички аларми и ще се спъне във всички капани по пътя си.

Погледнах листа. Основен благоприятен за човека планетарен дизайн — един от средните светове, от плътната част на Арката — нищо прекалено екзотично. Координатите също бяха доста праволинейни. Изглеждаше като сравнително лесна задача.

— Да го изтегля?

Старецът кимна.

— Да, и то бързо! И от двете страни ще пратят залавящи екипи да го приберат веднага щом разберат, че го има.

— Днес трябваше да докладвам за работата по „Звездна светлина“.

— Джолиет и Джой в момента докладват. Ако имам нужда от още информация, ще се свържа с теб. Момчето е по-важно. И можеш да получиш два почивни дни, когато приключиш.

Зачудих се дали наистина ще получа двата дни. Няма значение.

— Ясно! Ще го доведа!

— Свободен си! — каза Старецът. Изправих се, мислех да мина набързо през оръжейната, после да изляза в полето и оттам — в Промеждутъка. Но преди да стигна вратата, той отново заговори. Все още ми ръмжеше, но вече беше приятелски.

— Помни, Джей, искам да се върнеш цял и то скоро. Още един Бродещ повече или по-малко няма да е краят на света. Но един полеви офицер по-малко може и да го докара. Не се забърквай в неприятности. Да си се върнал да докладваш до седем нула нула утре сутрин.

— Да, сър! — казах аз и затворих вратата.

Асистентката на Стареца ми подаде разписката за заявка от оръжейната. После ми се усмихна. Казва се Жозета.

— Същото искам да ти кажа и аз, Джей — каза тя. — Върни се жив и здрав! Нужни са ни всички налични полеви офицери.

Интендантът е от една от по-тежките Земи — места, където се чувстваш така, сякаш тежиш двеста килограма — и често тежиш точно толкова. Има формата на бъчва и е двайсет и пет сантиметра по-висок от мен. Като го гледам, все едно гледам криво огледало на панаир, което те уголемява.

Взех костюм за битки, гледах как ми го подхвърля, сякаш е лек като перце. Хванах го и за малко да падна. Костюмът сигурно тежеше трийсет килограма. Предположих, че интендантът ми е сърдит, задето изгубих бойното яке и колана и затова сега така се отнася с мен.

Подписах се за бойния костюм. Съблякох се по тениска и боксерки, нахлузих го и го активирах, усетих как покрива тялото ми от глава до пети. После настроих съзнанието си на новото хлапе. Взех го на мушка и започнах да Бродя към него…

Промеждутъкът беше студен и вкусът му в устата ми беше като на ванилия и пушек. Намерих хлапето благополучно.

И после всичко се обърка.