Над кораба имаше звезди. Под кораба звездите продължаваха, блещукащи точици светлина. Имаше повече звезди, отколкото някога съм си представял, че съществуват. И бяха различни. Не познах нито едно съзвездие от тези, които ми показваше татко, когато бях малък. Някои бяха невъзможно близко — толкова, че дисковете им бяха големи колкото слънцето, само че някак си все си оставаше нощ.
Чудех се кога ще стигнем там, където отиваме.
Чудех се защо ще трябва да ме убиват, когато стигнем там (и някъде вътре в мен малкият Джоуи Харкър крещеше и викаше, хлипаше и се опитваше да привлече вниманието на тялото ми).
Надявах се, че лейди Индиго не се е върнала и не е открила, че не я чакам. Идеята да я разочаровам ме сряза като нож в сърцето, затичах се обратно към вратата и застанах пред нея, целият нащрек, с надеждата тя да се върне скоро. Ако не се върне, аз със сигурност щях да умра.
Чаках още около двадесет минути, после вратата се отвори и — щастие, чисто и неподправено щастие изпълни душата ми. Моята лейди Индиго стоеше там заедно със Скарабус.
Тя дори не ме удостои с поглед. Седна на малкото розово легло, а Илюстрираният застана пред нея.
— Не знам — каза му тя, явно отговаряйки на въпрос, който й беше задал в коридора. — Не мога да си представя някой да ни открие тук. А стигнем ли МАГ, имаме пазачи и стражи, каквито няма никъде другаде в Алти-лената.
— Но все пак — намръщено каза той, — Невил каза, че е доловил смущение в континуума2. Каза, че нещо идва насам.
— Невил — сладко отвърна тя, — е желе, което постоянно се тревожи. „Лакрима Мунди“ се връща към МАГ през Абсолютното нищо. На практика сме непроследими.
— На практика — промърмори Илюстрираният човек.
Тя се изправи и се приближи до мен.
— Как си, Джоузеф Харкър?
— Много се радвам, че се върнахте, милейди — отвърнах аз.
— Случи ли се нещо необичайно, докато ме чакаше тук?
— Необичайно? Не мисля.
— Благодаря, Джоузеф. Няма нужда да говориш, докато не ти кажа — тя стисна плътните си устни и отново седна на леглото. — Скарабус, свържи се с МАГ!
— Да, милейди!
Той докосна една татуировка на корема си, която приличаше малко на нещо, излязло от Хиляда и една нощ, малко на замъка на Дракула и малко на света, гледан от космоса. Той затвори очи. Когато пак ги отвори, зениците му проблясваха — не светеха равномерно, както когато призова кораба на футболното игрище.
После заговори с плътен глас, какъвто ще чуете, ако потопите Дарт Вейдър в огромен съд с кленов сироп.
— Индиго? Какво има?
— Хванахме момчето Харкър, милорд Сатър. Първокласен Бродещ — ще захрани много кораби.
— Добре — каза сиропираното хриптене. Дори и под влияние на каквато там магия бях, от този глас ме побиха тръпки. — Готови сме да започнем нападението на световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. След като имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите.
— Притежаваме Каузата, лорд Сатър!
— Притежаваме Волята, лейди Индиго! След колко време ще акостирате?
— Не по-малко от дванайсет часа.
— Много добре. Ще приготвя казан за Харкър.
Тя ме погледна и се усмихна, а сърцето ми подскочи и запя като червеношийка през пролетта.
— Бих искала да си запазя спомен от този Харкър — каза тя. — Кичур от косата му или кокалче от пръста му.
— Ще се разпоредя за това. А сега, приятен ден — и Илюстрираният човек затвори очи. Когато ги отвори, каза със собствения си глас. — Ау! От това получих убийствено главоболие. Как беше Сатър?
— Отлично — отвърна тя. — Планира нападението ни над световете Лоримаре.
— По-добре той, отколкото аз — каза Скарабус и потърка слепоочието си. — Ох! Ще се разходя по палубата… Да подишам малко чист въздух.
2
Физически и математически модел, който комбинира пространството и времето в единен пространствено-времеви континуум.