Нали се сещате как парашутистите се превъзнасят, че свободното падане било като летене? Лъжат. Усеща си се като падане. Вятърът свири покрай ушите ти, нахлува в устата и носа ти и нямаш ни най-малкото съмнение, че падаш към смъртта си. Има си причина да се казва „терминална скорост“.
Това не беше скок с парашут, не се намирахме близо до Земята или до някоя друга планета, доколкото виждах, но определено падахме надолу, надолу, надолу… Падахме от поне пет минути, когато Джей най-накрая ме сграбчи за раменете и ме извъртя така, че ухото ми да се озове до устата му. Изкрещя нещо, ала въпреки че устните му бяха на два-три сантиметра от ухото ми, не можах да го разбера.
— Какво? — отвърнах му с крясък.
Той ме притегли още по-близо и извика:
— Под нас има портал! Броди!
За пръв и последен път се опитах да ходя във въздуха, когато бях на пет години — щастливо прекрачих ръба на двуметрова стена и усилията ми бяха възнаградени със счупена ключица. Казват, че парен каша духа — и сигурно в това има известна истина, защото оттогава определено никога вече не се опитах да разперя крила.
Досега. Сега всъщност нямах избор.
Джей явно разбра какво си мисля.
— Броди, братле, иначе ще падаме през Абсолютното нищо, докато вятърът не обели плътта от костите ни! Броди! Не с краката, с ума си!
Знаех как да го направя почти толкова, колкото краставата жаба знае как да изквака „Лешникотрошачката“. Но Джей определено бе прав за едно — изглежда наистина нямаше никакъв друг начин да се измъкнем от това положение. Така че си поех дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа.
Не ми помагаше и фактът, че нямах представа върху какво се опитвам да се съсредоточа. Джей ми нареди „Броди!“, но за да го направя, имах нужда от нещо твърдо, по което да вървя. Така че се съсредоточих върху това — краката ми да стъпят на твърда земя.
Отначало нищо не се промени. После забелязах, че пищящият вятър, който ни шибаше, отслабна. В същото време мъглата се сгъсти. Вече не виждах звездите под нас. Появи се и странно сияние, което сякаш идваше от мъглата, която ни заобикаляше.
Сега по-скоро се носехме, отколкото да падаме. Все едно падаш насън, така че и двамата не се изненадахме, когато накрая докоснахме нещо, подобно на облак.
Предполагам, че Джей беше правил и по-странни неща, и затова го яхна съвсем спокойно. Що се отнася до мен, аз просто достигнах точка на насищане, нищо повече. Като се има предвид какво преживях през деня, накрая стигнах до заключението, че всичко това се случва само в главата ми, че някак си съм изпържил компютъра на мозъка си и че вероятно в момента съм увит в ленена риза с катинари, вместо с копчета. Най-вероятно са ме прибрали в санаториума в Руукс Бей, седя си в обезопасена стая и ям обезопасена храна. Доста потискаща перспектива, но имаше и положителна страна — вече нищо не можеше да ме изненада.
Тази мисъл ме успокои за около две минути — после мъглите окончателно се разсеяха и видях къде се намираме.
Бях мярнал това — място? условие на живот? състояние на духа? — когато Джей премина през цепнатината във въздуха, за да се срещне с мен. Сега беше същото, само че този път двамата се намирахме насред него.
— Браво, Джоуи! — каза Джей. — Докара ни тук. Справи се!
Аз зяпах и се оглеждах бавно. Имаше много за гледане.
Вече не бяхме на облак. Стоях на пурпурна пътека, която се извиваше, без никаква очевидна основа, към… безкрайността. Нямаше хоризонт — където и да се намирахме, това място явно нямаше ограничения нямаше никаква линия на хоризонта. Разстоянието просто се губеше в още разстояние. Джей застана до мен върху магентовата лента, която се развиваше в същата обща посока — понякога минаваше под, а понякога — над моята пътека. Цветовете бяха ярки, а и двете пътеки лъщяха като боядисан полиуретан.
Но това не беше всичко. Беше далеч от „всичкото“ с няколко десетични запетаи.
На нивото на очите ми и на около метър разстояние от мен имаше по-голяма от главата ми геометрична форма, която пулсираше и туптеше, като показваше ту пет страни, ту девет, ту шестнайсет. Не бих могъл да ви кажа от какво е направена, също както не бих могъл да ви кажа защо прави това, което прави. Предполагам, че беше направена от жълто, защото бе наситена с този цвят. Докоснах я предпазливо с един пръст. Беше с текстурата на балатум.