Погледнах в друга посока — и едва успях да се наведа, когато някакво въртящо се нещо изсвистя край мен, фучейки хаотично в отдръпвания и лъкатушения из заобикалящия го хаос. Миг по-късно цопна в езерце от нещо, което изглеждаше като живак — само че на цвят бе канелено и висеше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо лентата, на която стоях аз. Вълничките и капчиците забавиха ход, докато се пръскаха, и накрая замръзнаха на височината на плясъка.
Подобни неща се случваха навсякъде около нас, безспир. Нещо подобно на стилизирана уста се отвори изневиделица недалеч от Джей, прозявайки се все по-широко, докато устните най-накрая се огънаха назад и я погълнаха. Погледнах надолу — хаосът продължаваше под краката ми. Геометрични фигури се търкаляха и падаха, превръщаха се в различни форми или се сливаха една с друга, пулсираха цветове, из въздуха се носеше аромат на мед, терпентин, рози… беше като 3-D смесица между Салвадор Дали, Пикасо и Джексън Полок. С изобилно количество Йеронимус Бош и най-хубавите стари анимационни филмчета на „Уорнър Брадърс“, добавени за вкус.
Осъзнах, че не мога повече да се мисля за луд. Не лежах в болнично легло, потънал във филма, разиграващ се в собственото ми съзнание, докато чаках доктора да пъхне в устата ми омекотена пръчка и да пусне през мозъка ми достатъчно волтове, че да съживи чудовището на Франкенщайн. Не. Това беше истинско! Трябваше да е истинско! Никой — луд или не — не би могъл да си го въобрази.
Не само очите ми бяха претрупани с образи. Наоколо се вихреше неспирна какофония — разни неща крякаха, звъняха камбани, прозяваха се бездни, мляскаха ями… спрях да се опитвам да различа всички звуци, точно както спрях да се опитвам да видя всичко, което се случваше. Щяха да ми трябват очи не само на гърба, но и отгоре на главата и отдолу на подметките.
Ами ароматите! Бях зашеметен от обгарящо наситен полъх на мента, последван от мирис на гореща мед. Повечето изобщо не можех да ги различа. Доста голяма част от гледките, звуците и миризмите бяха синестетични — чувах цветове, виждах вкусове. Старият господин Телфим от нашата улица твърдеше, че е синестетик и непрекъснато разправяше на всеки, който се сбъркаше да го слуша, колко остро мирише небето или как вкусът на пастата е тюркоазен и звучи в до мажор. Сега, най-накрая, разбрах какво е имал предвид.
Осъзнах, че Джей е хванал ръката ми със своята здрава ръка и я разтърсва.
— Джоуи! Слушай, трябва да се движим. Нямаш защитни устройства и без тях няма да издържиш дълго в Промеждутъка.
— В какво?
С неохота откъснах очите си от нещо, което приличаше на много хубаво графично изображение — огромни кули се оформяха и издигаха, само за да се стопят след това в живачни езера и всичко да започне отначало. Джей ме сграбчи и впи металния си поглед в мен.
— Трябва да тръгваме! Не мога да ни върна в МеждуСвят Прим с тази ранена ръка. Болката ме разсейва твърде много, а ако взема някакво лекарство, ще ми е трудно да се концентрирам. Ще трябва ти да откриеш пътя.
Погледнах го с безкрайно удивление. На около трийсетина метра от нас един трапецоид подгони и приклещи по-малък ромбоид, после го „изяде“, като бавно летеше край него и над него. Точно над главата ми изневиделица се появи обикновен прозорец с каса. Завесите му се люшнаха назад и прозорецът се разтвори и разкри небивалата тъмнина зад него, от която долитаха сърцераздирателни викове, стонове и плач. Това беше или отворен прозорец към ада, реших аз, или поглед към собственото ми съзнание в този момент.
Не знаех кое е по-лошо.
— Как да намеря път през това… това… как го нарече?
— Промеждутъка — каза Джей със заглушен от металната маска глас. Сега придържаше ранената си ръка с другата. Раната не кървеше силно, но определено й трябваше нещо повече от няколко лейкопласта. — Това са междинните гънки между различните равнини на реалността. Ако искаш, наричай го „хиперпространство“ или „червеева дупка“, или тъмното пространство между гънките на мозъка ти, или мястото, където фокусникът държи заека, преди да го извади от шапката. Ясно? Няма никакво значение как го наричаш — важното е да минем през него до МеждуСвят Прим. Това трябва да направиш, Джоуи!
— Попаднал си на неправилния човек — опитах се да му кажа. — Не бих могъл да намеря опакото на ръката си, ако напишеш указанията на дланта ми.