— Защото талантът ти не се крие в това да се движиш из равнините — той е в това да се движиш между тях. А ние сега сме точно там. Внимавай! — продължи той, заглушавайки опита ми да го прекъсна. — Промеждутъка е опасно място. Има… създания, които живеят тук, или поне частично са тук. Викаме им „морфожи“. Идва от съкращението МИФЖ, което означава мултиизмерна форма на живот. Знам, много безсмислено определение — нали всички сме многоизмерни форми на живот. Само че ти и аз можем да се движим свободно в три измерения и линейно в четвърто, докато те имат пълна свобода в кой знае колко измерения. Включително, в доста случаи, и в четвъртото.
Голяма част от нещата, които той ми каза, толкова надхвърляха възможностите ми за възприемане, че отскачаха от главата ми като топки за пинг-понг. Но псе пак бях гледал повторенията на „Зоната на здрача“ и знаех какво е четвърто измерение.
— Искаш да кажеш, че пътуват във времето?
— Смятаме, че някои го могат. Трудно е да се каже, защото между отделните равнини има темпорална податливост, която засяга всички ни. Когато Бродиш, се научаваш да я компенсираш — иначе може да прекараш цял месец в един свят и да откриеш, че те няма само от ден-два в друг. Много бързо става доста объркващо, затова гледаме да се възползваме от това само когато е абсолютно необходимо. Но това сега не е важно. Говорех за морфожите — стой настрана от тях. Не са интелигентни, но могат да са опасни. Обикновено стоят в Промеждутъка, но някои знаят как да се промъкнат към различните светове, подобно на полиизмерна паста за зъби.
Всичко това ми дойде твърде много и започнах да се чудя каква част от думите на Джей са истина, и каква — шега.
— Аха… И сега ще ми кажеш, че те са в основата на легендите за феи, зли духове и други подобни — промърморих аз.
Очаквах Джей да се засмее, но той поклати глава.
— Не, за това са виновни съгледвачите на МАГ. Бинарните съгледвачи биват възприемани по-скоро като „мъже в сиво“ и разните му там глупости от Розуел. Но мисля, че някои от приказките за демони вероятно са възникнали от морфожи. Само че това ще го научиш в основния курс за Алти-лената. Сега важното е да се постараем да не се натъкнем на тях и да им се изплъзнем, ако вземе та ни се случи — той ме сграбчи, завъртя ме и ме побутна. — Какво чакаш? Шокът почти ме отпусна и изгорялото започва да боли. Искам гореща вана и една цяла банка болкоуспокояващи в системата. Така че стегни се, Бродещ! Знаеш пътя! Хващай го!
Започнах пак да му обяснявам, че е сгрешил човека, но се спрях. Погледнах пред нас, в тази вихреща се каша на Манделброт, наречена Промеждутъка, и някак си разбрах, че той е прав.
Аз наистина знаех пътя.
Не знам как го разбрах — не знам дори как разбрах, че го разбрах. Но пътят си беше там, ясен и блестящ в съзнанието ми. И този път не беше самозаблуждение. Беше истина.
Едновременно с това разбрах и нещо друго — че Джей беше прав за морфожите. Съществуваха твари, които биха ни глътнали на две хапки, а от костите ни биха си направили клечки за зъби. Не исках да се натъкна на никое от тях, а колкото по-дълго стояхме в Промеждутъка, толкова повече рискувахме това да се случи. Можеха да ни проследят със сетива, за които дори нямахме имена.
Започнах да се движа и Джей ме последва. Той скочи на моята пурпурна пътека и известно време я следвахме, гмуркайки се под гърчещи се ленти на Мьобиус и пулсиращи бутилки на Клайн. Гравитацията — или която и сила да ни задържаше на пътеката — изглежда се включваше и изключваше. Когато разбрах, че е дошло времето да напусна пурпурната платформа, единственият начин беше да скочим от нея. Нужна беше известна смелост, да си призная — изглеждаше все едно да скочиш в такава бездна, в сравнение с която скокът от кораба изглеждаше нищо работа. Но пътят светеше ясно и ярко в главата ми, така че затаих дъх и скочих.
Стомахът ми се опита да се изкатери нагоре по гърлото и да избяга, целият Промеждутък се завъртя на деветдесет градуса в няколко посоки едновременно — и тогава „долу“ вече не беше долу. Понесох се сред мързеливо плаващи геометрични форми, покрай нещо, което приличаше на частично отворен гардероб, през който се мярваше вътрешна врата към чудна, огряна от слънцето страна, и продължих да следвам картата в главата ми към нещо, което наподобяваше водовъртеж.
Джей ме следваше плътно. Това явно не беше истинско състояние на безтегловност — голяма изненада, предвид всичко, което ни заобикаляше — защото някъде бях чел, че ако се пробваш да плуваш при нулева гравитация няма да стигнеш далече — всички движения отпадат. Трябва да се изтегляш напред с ръце и крака, или най-добре, да имаш някакъв тласък.