Такъв си беше татко. Въпреки че е просто градски съветник, той има повече влияние сред хората от кмета. Преди е бил брокер на Уол Стрийт и все още се занимава с акциите на някои от най-видните жители на Грийнвил, включително на неколцина от училищното настоятелство. Работата на градски съветник му отнема едва няколко дни месечно през по-голямата част от годината, затова татко кара такси. Веднъж го попитах защо го прави, след като инвестициите му носят достатъчно пари у дома, дори без маминия бизнес с ръчно изработени бижута. Той каза, че обича да се среща с нови хора.
Човек би си помислил, че след като на косъм се размина с уволнението, господин Димас ще се стресне и ще укроти малко топката, но де такъв късмет. Идеята му за тазгодишния изпит по обществени науки бе доста откачена дори за човек като него. Той раздели класа на десет отбора от по трима души, отново ни завърза очите — падаше си по тая работа май — и училищният автобус ни остави на различни места из града. Трябваше да намерим пътя до няколко контролни пункта за определено време и без карта. Един от учителите попита това какво общо има с обществените науки и господин Димас каза, че всичко е обществени науки. Конфискува мобилните телефони, телефонните карти, кредитните карти и парите в брой, за да не можем да се обадим да ни вземат, нито да хванем автобус или такси. Разчитахме само на себе си.
Тогава започна всичко.
Не бяхме в истинска опасност — центърът на Грийнвил не е като центъра на Лос Анджелис или Ню Йорк, нито дори като центъра на Декатур, Илинойс. Най-много някоя стара дама да ни цапардоса с чантичката си, ако някой от нас е достатъчно глупав да се опита да й помогне да пресече Четирийсет и второ авеню. Аз бях в екип с Роуина Денвърс и Тед Ръсел, което означаваше, че ще бъде интересно.
Училищният автобус потегли с ръмжене и ние свалихме превръзките. Бяхме в центъра — това поне бе очевидно. Беше посред бял ден, през един хладен октомврийски следобед. Нямаше много пешеходци и автомобили. Веднага погледнах табелките на улиците — намирахме се на ъгъла на булевард „Шекли“ и улица „Саймък“.
Знаех къде сме!
Което бе толкова голяма изненада, че за момент си глътнах езика. Аз бях детето, което може да се изгуби, докато отива до пощенската кутия на ъгъла, но сега знаех къде сме! Стояхме точно на отсрещния тротоар и една пресечка по-надолу от кабинета на зъболекаря, където само преди няколко дни ходихме с Джени да ни почистят зъбите.
Преди да кажа каквото и да е, Тед извади картончето, което ни даде господин Димас и на което бе записано мястото, от което щяха да ни вземат.
— Трябва да стигнем до ъгъла на „Мейпъл“ и „Уейл“ — каза той. — Хей, може би баща ти ще ни качи, а, Харкър?
Не ви трябва да знаете друго за Тед Ръсел, освен че той не би могъл да напише „коефициент за интелигентност“. Не защото е тъп — какъвто очевидно е, — а понеже изобщо не му пука. Беше с една година по-голям от мен, защото повтаряше класа. Знаех, че от него ще чувам само шеги, при които дори първокласниците биха завъртели очи с досада. Но бях склонен да изтърпя Ръсел, колкото и противен кретен да е, за да съм тук — за да съм където и да е — с Роуина Денвърс.
Предполагам, че може би има по-красиви, по-умни и като цяло по-добри момичета в гимназия Грийнвил, но никога не съм си правил труда да ги търся. Ако ме питате, Роуина бе единственото момиче за мен. Но след две години опити не успях да я убедя, че не съм нищо повече от дребна сцена във филма на нейния живот. Не че ме мразеше, дори не може да се каже, че не ме харесваше — аз не бях толкова значим, че да има основание за това. Съмнявам се, че сме разменили повече от пет изречения през последната година и вероятно четири от тях са били нещо от типа на: „Извинявай, изпусна си това“ или „Извинявай, ти ли седеше тук?“. Великите любовни отношения не се градят с такива неща, въпреки че аз ценях всяко едно от тях.
Но сега можех да променя това. Можех да стана нещо повече от анонимно пиукване на екрана на нейния радар. На практика бях на петнайсет години и тя бе моята истинска първа любов. Сериозно го казвам. Или поне така си мислех навремето. Не беше просто залитане. Не бях просто влюбен в Роуина Денвърс — бях лудо, дълбоко, страстно влюбен! Дори казах на родителите ми как се чувствам, а за това е нужна голяма смелост. Ако тя някога ме забележи, казах им аз, това ще е една от най-големите любовни истории на столетието. Те разбраха, че говоря сериозно и дори не се пошегуваха с мен. Схванаха ситуацията. Пожелаха ми късмет — аз щях да съм Тристан, а тя щеше да е Изолда (които и да са те, татко го каза това), аз щях да съм Сид, а тя щеше да е Нанси (които и да са те, това го каза мама). Исках да впечатля Роуина Денвърс и какво от това, че знанието как се пресича улица в правилната посока не е романтично като в шекспирова пиеса? Използвам това, с което разполагам.