Хлапето имаше две огромни пластмасови пръчици за правене на мехурчета, които не беше използвал от септември насам, което означаваше, че трябва да ги намеря, а след това да ги измия, защото бяха покрити със засъхнала кал. Докато се приготвим да издухваме мехурчетата, започна да вали сняг на едри парцали.
— Хи-и! — изписука хлапето. — Бал-чета! Хо!
Така че потопих пръчицата в кофичката и я размахах. Огромен цветен сапунен мехур се отдели от пластмасовото кръгче и полетя във въздуха. Хлапето надаваше щастливи звуци, които не бяха съвсем думи и не бяха съвсем не-думи. Снежинките докосваха мехурите и пукаха малките, понякога падаха върху по-големите и се плъзваха надолу по тях. Всеки сапунен мехур, докато се отдалечаваше във въздуха от мен, ме караше да мисля за…
… нещо…
Подлудяваше ме, че не можех да кажа за какво.
После хлапето се засмя, посочи едно подскачащо мехурче и каза:
— Ню-о!
— Прав си — казах. — Наистина прилича на Ню.
Така си и беше. Бяха взели всичко от главата ми, но не можеха да ми отнемат Ню. Този балон изглеждаше точно като…
… точно като морфожа, който беше…
„… Това е многоизмерна форма на живот…“
Чувах гласа, който произнасяше тези думи, под плуващото, изрисувано с пръсти небе…
Джей!
Спомних си го, как лежи окървавен на червената земя след като чудовището го нападна…
И тогава всичко се върна.
Всичко се върна, рязко и бързо, докато стоях на снега с малкия си брат и правех сапунени мехури.
Спомних си! Спомних си всичко!
Част 3
Глава четиринадесета
Отново можех да Бродя.
Не ме питайте как. Може би имаше повреда в джаджата, с която изстъргаха мозъка ми. А може би Ню беше непредвидена променлива, за която не бяха ме програмирали (или депрограмирали)… Все едно. Знам само, че докато стоях навън, в задния двор, докато треперех под снега, който се сипеше и докато гледах как малкия ми брат весело преследва балончетата, в главата ми избухнаха фойерверки и всеки от тях осветяваше спомен, който допреди малко бе скрит от мен.
Спомних си всичко — изтощителните дни и нощи на учене и упражнения, безкрайното разнообразие на съучениците ми и всички те — вариации на тема „Джоуи Харкър“, мъничките свръхнови, които пламваха сякаш безразборно в изкуственото око на Стареца, кипящата разноцветна лудост в Промеждутъка…
И рутинната мисия, която се обърка — как лейди Индиго отново ме плени, а после как Ню ме спаси…
Стоях на двора, треперех от студ, който нямаше нищо общо със снега, механично потапях пръчицата в сапунения разтвор, издухвах мехури и се чудех какво да правя сега.
Помня срама и безпомощността, които ме обзеха, когато се върнах без другарите си. Какво им се беше случило? Какво ли са сторили с тях лейди Индиго и лорд Сатър? От тях? Отчаяно исках да разбера. И знаех, че мога. Знаех, че отново мога да Бродя, че мога да се върна през Промеждутъка. Формулата за намиране на Базовия град пламтеше ясно и ярко в съзнанието ми. Можех да стигна там!
Но исках ли?
Ако пак напусна своята Земя, може никога да не се върна. Всеки път, когато отварях портал, все едно стрелях със сигнален пистолет за МАГ и Бинарните и поемах риска да привлека лошите насам. Бяха ми казали, че всеки Бродещ има уникален психичен почерк, който може да се проследи. Вероятно Бинарните имат хиляди секвенирани схеми, търсещи моята конфигурация, точно както МАГ поддържат фаланга от магьосници на 24-часова служба по същата причина. Не можех да изложа семейството и приятелите си на такава опасност.
Ако никога отново не се опитах да Бродя, шансовете бяха трилион към един която и от двете враждуващи страни някога да реши да завладее точно този свят. Буквално беше сигурно, че ще порасна, ще се оженя, ще имам деца, ще остарея и ще умра, без никога отново да чуя за Алти-лената.
Но никога да не Бродя…
Не знам дали съм споменавал, че Броденето е като всяко друго умение, в което те бива и ми харесваше. Чувствах се добре, чувствах, че е правилно да използвам съзнанието си, за да отворя Промеждутъка, да преминавам от свят в свят. Майсторите на шах не играят за пари, нито дори заради състезанието — те играят от любов към играта. Математиците не получават прозренията си, докато градинарстват — те жонглират с теории в главите си или бленуват „пи“ с безброй знаци след десетичната запетая. Подобно на трениран гимнастик, след като си припомних умението, не можех да устоя на изкушението да го използвам.