Думите на лорд Сатър не ми говореха нищо, когато ги чух за пръв път от устата на Скарабус — бяха просто поредното от твърде много неща, които не разбирах. Но сега, в светлината на случилото се, звучаха със съвършена и ужасяваща логика.
Илюзорни входове, водещи към въображаеми сенчести светове.
Сенчести светове, като онзи, в който се озоваха шест деца, тръгнали на тренировъчна мисия да намерят сигнален маяк. Мислехме, че отиваме в един от световете на Лоримаре, а вместо това се пъхнахме в сенчесто измерение. Тази тема бе спомената като теоретична възможност в един от часовете в Базовия град. Наричаха ги „крайречни светове“ по подобие на езерата със странна форма, които понякога се образуват, ако меандрираща река пресече част от самата себе си. Мислете за реката като за времеви поток, а за крайречното езеро като за отрязък от реалността, който някак си е прищипан и обречен да се върти в една и съща затворена линия на съществуване отново и отново. Тази реалност може да съществува от секунди до години, дори до векове. Работата е там, че е откъсната от Алти-лената и може да бъде засечена или достигната не по-лесно от теоретична вселена във вътрешността на черна дупка.
Ако магьосниците на лорд Сатър някак са успели да отворят път към тези сенчести измерения, можеха да им направят заблуждаваща магия и така да ги накарат да изглеждат както те поискат — а после да ни изтеглят оттам в някой от световете на МАГ. И точно това бяха сторили. Нямаше никакъв начин да засечем измамата, нито чрез инструменти, нито чрез Бродене. Съвършен капан!
Но след като веднъж е отворено, това сенчесто царство вече не е недостъпно. Все още помнех как да стигна до него.
Не можех да се върна в МеждуСвят. Нямах нужното знание. Е, добре тогава, това не означава, че не мога да започна да търся приятелите си.
Представих си координатите, които ни отведоха в капана, и внимателно ги отворих със съзнанието си.
Огромна, яйцеподобна врата се появи на няколко метра пред мен със скърцане и с аромат на горчив шоколад.
Не минах през нея. Просто гледах и чаках. След миг вратата отново се затвори, после се сви до размерите на едно нищо и изчезна. Обаче там, където бе стояла, остана тъмно място като сянка, което се набръчка и заплющя, подобно на знаме под бурен вятър.
Това беше вратата към капана. Това беше порталът, който водеше към сенчестото измерение, в което отведох отбора си.
Там отивах сега.
Пристъпих към Бродене към сенчестата врата. Но преди да успея да вляза, внезапно нещо ми се изпречи, подскачайки в пространството. Беше балон с размерите на голяма котка, който ми препречи пътя.
— Ню — казах аз.
Бутилково зелено и неоново розово запрепускаха по повърхността му като предупреждение.
— Ню, трябва да мина оттам!
Повърхността на Ню се промени, свиваше се и се разтегляше, докато пред очите ми се появи нещо, което приличаше на балонеста карикатура на лейди Индиго. После образът с плясък се превърна пак в балон.
— Не успях да се върна там, защото ти ми пречеше, нали?
Дълбоко утвърдително завихряне.
— Виж, трябва да се върна! Те може отдавна да са умрели или да са били оковани едва преди пет минути — знаеш колко шантаво е времето, пътуваш ли от свят в свят, особено в тези сенчести измерения. Но те бяха моите хора и аз ги отведох там. Най-малкото, което мога да направя, е да ги измъкна или да умра, докато се опитвам.
Той се сви, сякаш мислеше. После се понесе нагоре и ми освободи пътя. Изглеждаше леко натъжен.
— Но, хей, ако искаш, ела с мен — винаги е добре да си с приятел.
Ню премина през палитра от ярки цветове, които не мисля, че можете да видите извън Промеждутъка, спусна се към мен и закръжи над лявото ми рамо.
Заедно пристъпихме в сянката.
Тогава за миг стана студено, като да стъпиш в река посред горещ ден, а после светът затрептя и се възстанови.
Стоях на покрив, в свят, който приличаше на нещо, излязло от „Дъ Джетсънс“. Ню заплава пред лицето ми, превърнал се в подобие на голяма леща. Погледнах света през огромния мехурест морфож и видях…