Лорд Сатър взе пирамидата. Дори от мястото, където стоях, виждах вътре в нея малко мехурче, което преминаваше от ядосани червени към бесни алени оттенъци.
— Казаха ми, че това създание се е привързало към теб, момче — засмя се той. — Затова взех едно резервоарче за него. Използвахме ги — о, преди толкова много години, когато се опитахме да колонизираме част от лудостта между световете. Тези същества бяха голяма досада. Резервоарчето няма да го задържи задълго — десет, най-много двайсет хиляди години — но предполагам, че никой от нас няма да е тук, когато накрая се счупи.
Той пъхна пирамидата в джоба си.
— Често ми се е искало… — започна лорд Сатър, като се обърна към мен.
Не мисля, че някога изобщо бих могъл да опиша колко е ужасно, когато той говори сякаш само на мен и ме гледа право в очите. Беше си достатъчно зле, когато се обръщаше към всички в стаята, но когато ме погледна, се почувствах така, сякаш знае всяко едно лошо нещо, което съм сторил. И не само това, а също и че смята лошите ми постъпки за единствената част от мен, която има значение, а всичко останало е незначително и глупаво.
— Често ми се е искало — повтори той, — да можем да впрегнем морфожите. Ако успеем да използваме енергията им по начина, по който използваме тази на Бродещите, с лекота ще управляваме всеки свят и всяка вселена — славният паноптикум на съзиданието ще бъде наш. Но, уви, това не изглежда осъществимо. Имаше един такъв опит, но сега там, където някога се намираше Земята, върху която бе направен този експеримент, има единствено космически прах. От нея не остана парче по-голямо от бейзболна топка. Не, ще трябва да се задоволим с жизнената същност на деца като теб. — И той ми намигна, сякаш ми разказваше леко мръсен виц. Той бе нещото, което миришеше, сякаш е умряло преди много време, миризмата, която усетих, когато влязох в огромната зала. Усещаше се дъх на гнилост.
Никога в целия си живот не съм бил толкова уплашен от каквото и да било, както ме плашеше той. Може би в страха ми бе имало мъничко магия. Но дори и така да беше, аз нямах нужда от нея.
— В живота, който тепърва ти предстои — каза лорд Сатър, — или, да го кажем по друг начин, момче, в следващите трийсет-четирийсет минути, можеш да се утешиш с това, че същността ти — душата ти, ако предпочиташ, заедно с още много от вас, малки Бродещи, ще захрани корабите и плавателните съдове, които ще дадат възможност на моя народ и на моята култура да спечелят превъзходство във всичко, превъзходство, което справедливо заслужаваме. Това радва ли те, момче?
Аз не казах нищо.
Жълтите зъби се оголиха в пародия на дружелюбна усмивка.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Падни на колене пред мен! Целуни ми краката! Обещай да ми служиш винаги и навсякъде. Тогава ще ти пощадя живота. Имаме достатъчно гориво за това нападение. За това начинание сме докарали всяка една бутилирана душица. Какво ще кажеш? Цуни краченце? — и той помаха пред мен огромния си крак, покрит с черна козина, а ноктите му бяха като на граблива птица.
Тогава разбрах, че ще умра, защото нямаше да му целувам краката. Погледнах го в очите и казах:
— Така и така ще ме убиеш, нали? Просто искаш първо да ме унижиш.
Той се засмя и стаята се изпълни с вонята на гранясало месо, започна да пляска по бедрото си с ръка, сякаш бях казал най-смешния виц на света.
— Точно така! — избоботи той между изблиците смях. — Наистина щях да те убия при всички положения. — После си пое дъх. — Ох, имах нужда от това. Толкова се радвам, че реши да наминеш. — После продължи: — Свалете го долу в стаята за топене! Време е да изрежем и да стопим него и останалите. Няма нужда да е безболезнено. — Той отново се обърна към мен, пак ми смигна и ми обясни словоохотливо: — Смятаме, че голямата болка, причинена на Бродещите по време на процеса на топене, разбунва духовете им и повишава енергията им. Сигурно защото болката е нещо, върху което могат да се съсредоточат. Е, довиждане, момче — и той протегна огромна ръка и ощипа бузата ми, почти любящо, като стар чичо.
После започна да стиска, все по-силно и по-силно. Обещах си да не викам, но болката стана непоносима.
Изкрещях.
Той ми намигна още веднъж, сякаш си бяхме разменили шега, която никой друг в стаята не схваща, и пусна бузата ми.