Извиха ми ръцете и ме поведоха навън. С такова облекчение се отдалечавах от лорд Сатър, че, поне за няколко мига, изобщо не ме интересуваше, че ме водят към стаята за топене.
Всеки път, когато в някоя книга се натъкна на фразата „участ, по-лоша от смъртта“, се замислям. Все пак, смъртта е възможно най-лошото нещо, и възможно най-окончателното спрямо обичайното развитие на нещата.
Но идеята да бъда убит, сварен и редуциран до това, което ме прави мен — а после да прекарам остатъка от вечността в бутилка, използван като някакво космическо захранване…
От тази перспектива смъртта изглеждаше доста добре, да знаете. Наистина.
Глава седемнадесета
Докато слизахме от ниво на ниво, коридорите ставаха все по-тесни и по-тъмни. Ставаха и по-топли, сякаш огромният флагман се задвижваше с пара, което засилваше чувството ми, че се спускам в ада. От мига, в който стъпих на „Малефик“, мрачното и тъмното царуваха навсякъде и докато се спускахме в утробата му, положението само се влошаваше.
Слизахме по още по-тесни стълбища — „стаята за топене“ сигурно беше на едно от най-долните нива на кораба. Бях благодарен за това. Даваше ми повече време да мисля. Пред мен вървяха двама стражи, зад мен още двама. Коридорите и стълбите вероятно нарочно бяха изградени като лабиринт и знаех, че съм безнадеждно загубен.
Но колкото и тесни и ограничаващи да бяха тези коридори, те бяха нищо в сравнение с хамстеровия лабиринт, из който търчеше собственият ми мозък.
Лорд Сатър беше наредил да ме убият заедно с „другите“. Това означаваше само едно — моят екип може би все още беше жив.
И ако беше така, все още имахме някакъв незначителен шанс.
Пет хванати в капан версии на самия мен срещу кой знае колко хиляди войници на МАГ, вълшебници и демони… честно казано, би било голям късмет, ако срещу нас се изправят само лорд Сатър и лейди Индиго. Без помощта на Ню шансовете ни бяха точно колкото… ами колкото една нула.
Това го знаех, разбира се. Въпреки това вероятността те все още да са живи, ми повдигаше духа.
Имаше нещо определено адско в долните нива на „Малефик“. Започна да ми се струва, че надушвам сяра във въздуха. После стражите пред мен отвориха тежка дървена врата, обкована с бронз, и грубо ме бутнаха през нея — тогава миризмата се усили.
Представете си ада такъв, какъвто са ни го описвали още от детството ни. Сега си представете, че най-ужасната яма за мъчение там е стая, не по-голяма от гимназиална класна стая. Представете си, че е проектирана от някой, който е гледал твърде много евтини стари филми на ужасите, от онези черно-белите, каквито показват късно вечер. Това беше стаята за стопяване.
Помещението беше без прозорци, точно както девет десети от останалите, които бях виждал. По стените висяха най-различни инструменти и сечива — страшни, остри и огромни. Не ги разгледах много отблизо, но изглежда служеха да „бъдем досварени“, след като вече сме врели известно време в казана. В дъното на стаята, кацнал върху издигната решетка, се извисяваше истински готварски казан, покачен на три тънки метални крачета, изкован от бронз и широк поне три метра, подобно на огромен котел или канибалски казан от рисуваните филмчета. В него вреше някаква течност — от миризмата заключих, че най-вероятно не е вода. Миришеше на течна сяра, на амоняк и саламура. Мисля, че вътре имаше и кръв — магията на този кораб черпи много мощ от кръвта. Огънят отдолу се подхранваше с различни соли и прахове. Веднъж гореше в зелено, после в червено, после в синьо, добавеха ли се различните химикали. Димът и пушекът изпълваха въздуха, щипеха очите и дробовете ме заболяха. Едно дребно създание, което приличаше малко на жаба и малко на джудже, подхранваше огъня с праховете и внимаваше да не сипе повече от една малка шепа едновременно.
Никое от съществата наоколо не беше човек. Детайлите се различаваха трудно, тъй като голяма част от светлината идваше от пламъците под казана, но съществата имаха пипала и антенки. Не знаех дали са от граничните светове далеч от Арката или са хора, превърнати в неща, на които не им пречи гъстият химичен дим, нито горещия въздух, нито това, което трябваше да правят с нас. Предполагам, че няма значение. Стражите ми, от друга страна, имаха много против пушека и въздуха. Двама спряха отвън, по един от всяка страна на затворената врата. Другите двама, които ме въведоха в стаята, държаха кърпички пред устата и носа си, а по лицето им се стичаха сълзи.