Едно нещо приближи към нас. Може да беше богомолка, ако богомолките ставаха толкова големи и имаха човешки очи. Забъбри неодобрително към похитителите ми.
— Не влиза тук! — каза им то. — Не за дишане! Топене скоро започва. Махай се! Върви си оттук. Тц-тц-тц! Тук сега не за твоя раса.
После димът се разсея за миг и ги видях от другата страна на казана. Сърцето ми подскочи. Бяха със завързани ръце и крака, положени на земята, като зайци, готови за котела — моите съотборници.
Веднага видях, че всички са там — Джай, Джакон, Дж/О, Джо и Джозеф. Всички бяха в съзнание. Изглеждаха изтощени и отчаяни. Не знаех колко време бе минало за тях — дни? седмици? месеци? — но изглежда престоят им хич не е бил приятен. Всички бяха отслабнали, дори малкият Дж/О. Освен това не ми се струваха изненадани, че ме виждат. Може би мълвата, че съм заловен, вече бе стигнала дотук, или просто го очакваха. Достатъчно неща бях объркал досега, беше си направо очевидно, че ще го направя пак, този път за последно. Те просто ме гледаха и примирението, изписано по лицата им, ме клъвна в сърцето.
Лошото беше, че знаех, че са прави. От такова място не правиш геройски измъквания в последния момент. На такова място умираш — болезнено, бавно и с голямо съжаление.
Един от стражите ми ме пусна, пристъпи напред и каза:
— Водим още един за казана. Заповед на лорд Сатър.
От пламъците под котела избухна сяра и другият ми страж също ме пусна, за да си избърше насълзените очи.
Точно тогава се втурнах към действие.
Е, „втурнах се“ не е точната дума, но звучи по-добре от „залитнах и ритнах“, което всъщност направих. Залитнах напред, после ритнах, колкото можах по-силно, най-близката подпора от триножника, поддържащ огромния казан.
Ще ми се да можех да кажа, че имах блестящ план. Нямах. Просто исках да спечеля малко време. Или да направя нещо, при всички положения.
Все едно участвах в автомобилна катастрофа. Всичко се случи толкова бавно, после…
Кракът на триножника се наклони и се измести.
Видях, че стражите ми, кашляйки и плюейки, се втурват към мен.
Казанът започна да се накланя.
Жабоподобното нещо, което толкова внимателно хвърляше различни соли в огъня, изпусна подноса с химикали, отскочи и нацели най-близкия страж, който изпсува и се препъна в богомолката отзад.
Хвърлих се встрани от казана, когато праховете в пламъците изригнаха като миниатюрни фойерверки…
И бавно, величествено и необратимо, котелът се прекатури.
Никога няма да забравя как стражът вдигна ръка, сякаш да спре казана да не падне върху него, и как казанът продължи да пада. Никога няма да забравя разтопеното съдържание на котела, което се разплиска и изтече, нито писъците на създанията, когато течността ги достигна. Тя прогаряше и продължаваше да прогаря, дори и костта.
Задушавах се. Едва дишах. Всичко се въртеше пред очите ми и усещах как по бузите ми се стичат сълзи. Но продължавах.
Взех от пода нещо, което изглеждаше като нож за обезкостяване, и започнах да режа въжетата на съотборниците си. Първо скочих при Джо, освободих крилете й, после извадих кърпата, запушила устата й.
— Благодаря — каза тя.
— Криле — задъхвах се аз. — Въздух! Раздухай го! Въздух!
И се преместих при Джакон.
Джо кимна, после разпери криле и започна да пляска с тях, издухвайки задушаващия дим далеч от нас. През решетката навлизаше свеж въздух — предполагам, за да подхранва огъня — и аз го вдишах на големи глътки, изтрих очите си и продължих да разрязвам въжетата с ножа. Джакон изглеждаше в най-добра форма от целия екип, въртеше се и се усукваше в примката, така че скочи на крака и разкъса останалите въжета още преди да успея да ги срежа.
После оголи зъби, заръмжа гърлено и скочи към мен.
Аз залегнах.
Вълчото момиче прелетя над главата ми и разкъса богомолката, която се бе засилила към мен с един сатър.
С гневно движение й откъсна главата, а тялото й залитна, размахало сатъра, сляпо и бясно.
След това освободих Джозеф. Въжетата му бяха дебели като корабни. Освободих ръцете му, после му подадох нож и му казах сам да среже тези на краката си. Той разтри ръцете си с гримаса, после сряза въжетата два пъти по-бързо от мен.
С крайчеца на окото си видях как Джакон ни пази като вълчица своите малки, всеки косъм на главата й беше изправен, зъбите й оголени, а Джо, която все още раздвижваше въздуха и беше грабнала една пика от стената, наръгваше с нея всяка гадина, осмелила се да я доближи. Не че мнозина го правеха. Повечето се бяха скупчили в ъгъла и се опитваха да се предпазят от пламтящата разтопена река между нас и тях.