Освободих Джай.
Той се претърколи неудобно на земята.
— Изпитвам парестеза — каза той. — Целият съм изтръпнал. Освен това съм ти дълбоко, безкрайно признателен.
— Няма проблем — отвърнах аз.
Отпуших устата на Дж/О.
— Типично! — обади се той. — Оставяш ме последен! Просто защото съм най-малкият. Предполагам, че смяташ това за честно. Ммммф, ммф, мф, мммммммммммммф! — това последното го каза, защото пак затъкнах кърпата в устата му.
— Всъщност — обясних му аз, — ти искаше да кажеш: „Благодаря“. И ако не го кажеш, ще забравя да те освободя и ще те оставя тук, случайно нарочно.
Извадих превръзката. Очите му изглеждаха много големи и много кръгли.
— Благодаря ти — каза той с тъничък гласец, — че се върна и че ме освободи. Благодаря!
— Няма за какво — отвърнах аз. — Нищо работа!
И освободих краката, а после и ръцете му.
Димът беше започнал да се разрежда и огънят се държеше повече като огън и по-малко като Везувий. Събрахме се със съотборниците ми. Предположих, че в стаята за топене има силна огнеустойчива магия — пламъците не се разпростираха по стените, тавана или пода. И започнаха да утихват.
— По необходимост се налага да инспектираме с цялата възможна бързина — каза Джай. — Несъмнено внезапният ни революционен подем е активирал многобройни сигнални вещерски магии.
— Няма да успеем да си проправим път през целия кораб — каза Джо, — но да загинеш в битка е по-добре, отколкото да умреш в казан с вряща кръв.
— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.
— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.
— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?
От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.
Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.
В стената се появи дупка с размера на порта.
— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!
Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.
— Какво е това? — попита Дж/О.
— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.
Той се намръщи.
— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.
Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.
Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.
— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.
— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?
— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх! В моята намерих буболечка.
— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.
Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.
— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.