— Току-що ти ми коства един живот — обърна се той към Дж/О. — Един живот! Ти, малко чудовище!
От мястото си до мен Джай попита спокойно:
— Сега ще ни придружиш ли до лорд Сатър, без да ни навредиш?
— Нямам избор — отвърна Скарабус. — Дадох клетва. Във въздуха има твърде много сурова магия, за да се отметна.
Двама войници му помогнаха да се изправи, докато Джай, Джозеф, Джакон и аз слязохме при Дж/О и Скарабус в залата с двигателите.
— Добра работа! — казах на Дж/О. Наистина го мислех.
Той сви рамене, но очите му заблестяха от удоволствие.
Затичахме се, колкото можехме по-бързо, нагоре по тесните дървени стълби. Всяка палуба, през която минавахме, бе в истински хаос — хора и неща, които не бяха хора, изпадаха в паника, бягаха, крещяха.
Скарабус ни проклинаше и искаше да забавим ход. Той бе някъде зад нас. Не му обърнахме внимание. „Малефик“ нямаше да издържи още дълго.
— Прилича повече на „Титаник“, отколкото на „Малефик“ — казах на Джо, докато опитвах да си поема дъх. Стълбите бяха много.
— Титаник ли?
— Голям кораб от моята Земя. Ударил се в айсберг. Потънал. Някъде около хиляда деветстотин и дванайсета.
— А, ясно — каза тя. — Като катастрофата с „Кинг Джордж“.
— Все тая — отвърнах, когато голям къс от кораба се отчупи встрани от нас и се запремята надолу към Абсолютното нищо.
Продължихме да тичаме нагоре по стълбите, по коридорите и пак по стълбите. После пристигнахме пред аудиторията — мястото, където за последно видях лорд Сатър, преди около час.
И аз спрях.
Другите също спряха.
— Хей — каза Джозеф. — Проблем ли има?
— Той е вътре — отвърнах аз. — Не ме питайте как знам.
Джай кимна.
— Много добре — каза той.
Джозеф ритна вратата и всички влязохме.
Глава деветнадесета
Залата беше тъмна, единственият източник на светлина бе светулково-зелено зарево в другия й край. Стояхме край вратата — никой не искаше да направи и крачка навътре — докато очите ни свикнат с чернотата.
После от мрака се чу някакво медено ръмжене.
— Здравейте, деца! — каза лорд Сатър. — Дошли сме да злорадстваме, така ли?
Пристъпихме навътре. На фона на зеленото сияние се очерта черна фигура.
— Не — каза Джо, — ние не злорадстваме. Ние сме от добрите.
Изсумтяване. Светлината от заревото стана малко по-ярка.
Сега видях какво беше това. Душите на Бродещите, онези от стъклениците, висяха във въздуха, притиснати една към друга като огромен рояк пчели. А пред тях, бръкнал дълбоко в центъра на рояка, стоеше лорд Сатър. Изглежда държеше душите на едно място, но усилието явно му струваше доста енергия и сила. Хриптеше повече от обикновено и не се обърна да ни погледне, когато приближихме.
— Вие, създания, ми причинихте страшно много проблеми! — рече задъхано лорд Сатър. — Освобождаването на тези призраци ми струваше кораба и завладяването на Лоримаре.
— И МразоНощ ли? — попитах аз.
Тогава той се обърна и ни погледна, а роякът запулсира по-ярко. Една светлинка се откъсна от цялото, изсвистя към лицето на Сатър и ожули бузата му. Лордът сякаш се олюля, но после стъпи здраво на краката си и изръмжа:
— Не, МразоНощ ще продължи по план, каквото и да се случи с мен!
Всичко потрепери, чу се трясък и нещо под нас се разпадна. Не се изненадахме — корабът се разпадаше.
— Защо още сте тук? — попитах лорд Сатър. — Не трябваше ли вече да сте в спасителната лодка?
Гласът му прозвуча като мучене на бик или рев на тигър.
— Не виждаш ли, момче? Тази нелепа блещукаща топка духове ме е хванала! — Той изпъшка и се дръпна в напразен опит да се измъкне.
Светулково-зелената светлина засия още по-силно. Започваше да пълзи по ръцете му, процеждайки се бавно като зелено масло. Така беше редно. Ако той беше държал мен затворен в бутилка в продължение на години, като преди това ми бе причинил смазваща съзнанието болка, за да се „съсредоточа“, знам какво бих искал да направя — да го нараня точно така, както той е наранил мен. Щях да го държа на кораба, докато плавателният съд не се взриви, срути или каквото там правят корабите в Абсолютното нищо.
Джозеф докосна рамото ми.
— Джоуи? Това е твоята битка. Каквото и да правиш, трябва да е бързо!