Вдигнах поглед. Ню висеше във въздуха. Беше блед и сив, но все пак беше там. Почувствах как ме залива облекчение.
— Ню! Ти се върна! Добре ли си?
Слаба розова вълна се разля по мехурчестата повърхност на морфожа.
— Мисля, че тя може би е ранена — каза Джакон.
Зачудих се за местоимението „тя“, но нямаше време да навлизаме в нещо толкова потенциално сложно.
— Най-бързият път е оттук — казах и посочих стената. Дж/О пристъпи напред и се прицели с бластерната си ръка. Не видях какво направи, димът бе станал толкова гъст, че нищо не виждах, а и не можех да дишам много добре.
— Побързай! — казах кашляйки. После през затворените си клепачи видях проблясък алена светлина, чух нещо като „ффзззжжшшшт!“ и изведнъж ме лъхна свеж въздух. Някой ме бутна напред и аз се запрепъвах по предната палуба на „Малефик“.
— Ето го портала — каза Джозеф. — Виж!
Виждаше се на почти стотина метра от едната страна на кораба, мъжделеещ насред странността на Абсолютното нищо.
— Как ще стигнем там?
Джай каза:
— Джо, можеш ли да навигираш през етера?
— Дали мога да прелетя дотам? — тя се поколеба. — Не знам. Вероятно не.
— Това е лудост — изръмжа Джакон. — Ще умрем на този тъп кораб, а порталът е пред очите ни.
Пак вдигнах поглед към „дупката“ в небето. Изглеждаше по-малка, сякаш се бяхме отдалечили доста. Не. Не ние се отдалечавахме.
Порталът се свиваше.
Погледнах нагоре към Ню.
— Ню! Можеш ли да ни измъкнеш оттук?
Той запулсира в тъжно сиво. Явно беше ранен от престоя в призмата.
— Добре. Можеш ли да ни закараш до портала?
Отново посърнал сив пулс. Не. Не можеше да направи дори това.
— Добре тогава, можеш ли да закараш един от нас до портала?
Пауза. После положително синьо пропълзя по повърхността на морфожа.
— Супер — каза Дж/О. — Значи ти ще живееш, а ние ще умрем. Просто супер, с което искам да кажа, че всъщност е гадно, в случай, че се чудиш.
— Знаеш ли какво — казах му аз, — тъкмо бях започнал да те харесвам след боя с мечовете. Всички ще се измъкнем. А този, когото искам Ню да пренесе, е Джозеф.
— Мен ли? — веждите на Джозеф се издигнаха.
— Точно така — казах му аз. Под нас се разнесе нова експлозия и още едно парче от кораба се отчупи.
— Бързо! — извиках им и се огледах. — Трябват ни онези въжета и ей там има част от мачта. Донесете ги тук!
Джакон грабна въжетата — мрежоподобна плетеница с размера на няколко чаршафа. — Джай, с малко усилия, левитира единия край на счупена мачта изпод купчина греди и рейки, Джо подхвана другия край, биейки силно с криле, а аз и Джозеф я добутахме над мястото, което бях посочил.
Увих въжетата около мачтата, завързах ги за горния и долния й край. Не би могла да спечели награда за дизайн, но щеше да свърши работа. Поне се надявах да свърши.
— Добре — казах. — Да се надяваме, че в Абсолютното нищо няма много инерция. Джозеф, как си в хвърлянето на копие?
— Защо?
— Защото — отвърнах му — искам да ни метнеш през портала.
Всички ме зяпнаха с онзи особен поглед, запазен за човек, на когото си възлагал последните си надежди, но накрая откриваш, че е непоправимо луд.
— Ти си ненормален! — отсече Джакон. — Луната ти е отнела разсъдъка!
— Не — казах й, всъщност го казах на всички тях. — Има си съвършена логика. Ще се хванем за въжетата, а Джозеф ще засили мачтата през портала. Той все още е доста голям, въпреки че бързо се свива. Достигаме го, отварям го и Ню ще пренесе Джозеф през него.
Те се спогледаха.
— Така казано, звучи много просто — промърмори Джо.
— Звучи така, сякаш червеи са ти изгризали мозъка — заяде се Джакон.
— Чиста лудост! — съгласи се Дж/О. — Срив на нервните системи!
— Джозеф — каза Джай, — ще можеш ли да ни хвърлиш толкова далеч?
Джозеф се протегна и претегли дължината на мачтата. Тя беше дълга като телефонен стълб, но по-тънка. Той изсумтя с усилие, после кимна.
— Да — каза. — Така мисля. Може би…
Джай затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, сякаш медитираше. После каза:
— Много добре! Да бъде както казва Джоуи.
— Ню — казах аз. — Трябва да останеш тук, на палубата, и да пренесеш Джозеф при нас, след като потеглим. Ще се справиш ли?