И продължи така известно време.
Той не повишаваше глас. Нямаше нужда.
Бях влязъл, реейки се в стратосферата, а когато той приключи, се чувствах по-нисък от окосена, изсушена на слънцето трева. Горе-долу колкото праха по земята.
Когато той приключи, тишината бе толкова плътна, че можеше да изпълни цял океан и да остане достатъчно за няколко големи езера и вътрешно море. Той мълчаливо ни оглеждаше един по един. Ние се съсредоточихме много силно, за да не го гледаме — или да се споглеждаме.
А после той каза:
— И все пак, по отношение на екипа, вие шестимата може би имате потенциал. Браво! Свободни сте!
Ние се изнизахме от кабинета, без да срещаме погледите си.
Застанахме на плаца. Слънцето бе изминало половината си път в небето и през Базовия град преминаваше хладен повей. Вечно плаващият град се носеше над гъста гора, която изглеждаше, сякаш се простира на цели левги — и вероятно бе точно така. Подминахме една полянка и същество, подобно на свръхголям носорог с два рога един до друг, вдигна очи към нас.
Мисля, че бяхме в шок.
Ню се рееше бавно във въздуха на около десет метра височина. Когато ни забеляза, се спусна, докато не се озова на трийсетина сантиметра над лявото ми рамо.
Някой трябваше да каже нещо, но никой не искаше да е пръв.
Най-накрая Джозеф тръсна глава.
— Какво се случи там? — попита той.
Джай се ухили внезапно и разкри съвършени бели зъби.
— Той каза, че сме екип.
Кратко мълчание.
— И каза, че имаме потенциал — гордо обяви Джакон.
— Каза, че мога да задържа Ню — съобщих им аз.
— Тогава в екипа сме седмина — замислено отбеляза Джо, разперила криле под утринното слънце, — а не шестима. И каза „браво“, нали? Старецът каза „браво“. На нас!
— Чу ли това? — попитах Ню. — Ти също си част от екипа.
Ню бавно закръжи, като доволно оранжево и пурпурно се стрелкаха по повърхността му. Нямах представа дали разбира нещо или не. Но съм сигурен, че разбираше.
— Все още мисля, че сме страхотни — каза Дж/О. — И, все пак, имаме потенциал. На кого са му притрябвали медали? Във всеки един случай бих предпочел потенциал пред медал.
— Чудя се дали е останала някаква закуска — отрони Джозеф. — Умирам от глад.
Всички умирахме от глад, може би с изключение на Ню. Затова тръгнахме да закусим.
Почти бяхме приключили с храната, когато се включиха алармените сигнали. Изтичахме към екрана в дъното на столовата и загледахме как се сменят и оформят образите върху него.
— Има екип в беда — каза Джозеф. — Бинарно нападение над коалицията Римуърлд. Това са Джерзи и Дж’р’охохо.
Гласът на стареца се изля от високоговорителя:
— Джоуи Харкър, съберете екипа си за незабавни действия.
Погледнах своя отбор. Те всички бяха готови. Както и аз.
Равновесието трябва да се поддържа. Съсредоточих се, Промеждутъкът разцъфтя пред нас и ние пристъпихме към Бродене.
Послеслов
Започнахме да говорим за „МеждуСвят“ за пръв път през 1995-а, когато Майкъл работеше върху приключенски анимационни сериали за „Дрийм Уъркс“, а Нийл правеше в Лондон телевизионния сериал „Никъде, никога, никой“. Решихме, че от това ще излезе забавно телевизионно приключение. После, към края на деветдесетте години, опитахме да обясним идеята си на хора от телевизиите, да им разкажем за организацията, изцяло съставена от десетки Джо/у/и Харкъровци, които се опитват да запазят равновесието между вълшебство и наука в безкрайния брой възможни реалности. И виждахме как погледите им се плъзгат неразбиращо. Решихме, че има идеи, които можеш да прокараш пред хората, които правят телевизия, и идеи, които не можеш. След това деветдесетте приключиха и на един от нас му хрумна да го напишем като роман. Ако просто разкажем историята, ясно и лесно, тогава дори телевизионен директор ще може да я разбере. Затова един снежен ден Майкъл се появи в Нийловата част на света, понесъл компютър, и докато навън фучаха зимни виелици, ние написахме книгата.