— Сякаш сте видели призрак — казах аз.
Той ме изгледа строго.
— Не е смешно, Джоуи! Ако ти си Джоуи, стисни ми ръката!
Пъхнах длан в неговата. Той я стисна почти болезнено, за да почувства плътта и костите й, после я пусна и ме погледна.
— Истински си — каза. — Не си халюцинация. Какво означава това? Ти ли си Джоуи Харкър? Определено приличаш на него.
— Разбира се, че съм Джоуи! — казах аз.
Признавам си — бях готов да се разцивря като бебе. Тази лудост, каквато и да беше тя, не можеше да е засегнала и него. Господин Димас винаги бе толкова здравомислещ. Поне до известна степен. Когато кметът Хенкъл го описа в колонката си във вестник „Грийнвил куриър“ като „щура снежна вихрушка през юни“, доста добре си представих какво има предвид.
Но трябваше да кажа някому какво става и господин Димас все още ми изглеждаше като най-подходящия.
— Вижте — започнах внимателно, — днес всичко е… много странно. Вие сте единственият човек, който мисля, че би могъл да го понесе.
Той все още бе блед като тебешир, но кимна. После на вратата се почука и той извика: „Влез!“. В гласа му прозвуча облекчение.
Влезе Тед Ръсел, който дори и не ме погледна.
— Господин Димас — започна той, — имам проблем. Ако получа двойка по обществени науки, няма да получа кола. А мисля, че вие ще ми пишете двойка.
Явно дори алтернативните реалности не могат да променят някои неща — Тед очевидно все още имаше трудности с оценките. Господин Димас изглеждаше разочарован, когато момчето влезе, а сега изглеждаше ядосан.
— И защо това да е мой проблем, Едуард?
Точно такъв си спомнях господин Димас. Почувствах облекчение и преди да се замисля, вече бях отворил уста.
— Прав е, Тед. Но пък като не те допуснат на пътя, правят услуга на обществото. Ти си сигурна катастрофа за поне пет коли.
Той се обърна към мен и аз се надявах, че няма да ме удари пред учителя. Тед Ръсел обича да удря по-дребни от него хора, а това е една голяма част от училищното население. Вдигна ръка — и тогава ме видя.
Спря със замръзнала във въздуха ръка и пророни, блед като призрак:
— Божичко, не ме наказвай! — и се разплака. После изтича от стаята. И аз тичах така преди малко. „На това му се вика да тичаш с всички сили, за да спасиш живота си“, помислих аз.
Погледнах господин Димас. Той отвърна на погледа ми, после закачи с крак един близък стол и го придърпа към мен.
— Сядай! Наведи глава и дишай бавно!
Направих го и слава богу, защото светът — или поне кабинетът му — беше започнал да се люлее. След минутка всичко се успокои и аз вдигнах глава. Господин Димас ме гледаше.
Излезе от стаята и се върна след секунди с чаша.
— Пий!
Изпих водата. Помогна ми. Малко.
— Доскоро мислех, че имам странен ден. Сега вече е някъде отвъд шантавото. Можете ли да ми обясните поне нещо?
Той кимна.
— Да, мога да обясня една малка част. Поне реакцията на Едуард. И моята. Джоуи Харкър се удави миналата година при водопадите на Гранд ривър.
Сграбчих разумното си съзнание и се вкопчих в него с две ръце.
— Не се удавих — обясних на учителя. — Бях сериозно пораздрусан, направиха ми пет шева на крака и татко каза, че това ще ми даде урок, който никога няма да забравя и че да се спусна по водопадите в бъчва е най, ама най-глупавото нещо, което съм правил, а аз му казах, че нямаше да го направя, ако Тед не беше казал, че съм пъзльо…
— Удави се — каза равно господин Димас. — Аз помогнах да извадят тялото ти от реката. Държах реч при погребението ти.
— О…
Тогава и двамата замълчахме за момент, докато мълчанието натежа твърде много и трябваше да кажа нещо. Затова попитах:
— Какво казахте?
На мое място вие не бихте ли попитали същото?
— Хубави неща — отвърна той. — Разказах им, че си бил добросърдечно дете, разказах и как непрекъснато се губеше през първия си срок тук. Как трябваше да пращаме спасителни отряди, за да те ескортират до салона по физическо или до фургоните с научните лаборатории.
Страните ми горяха.
— Супер! — пророних с целия сарказъм, който успях да събера. — Точно така бих искал да ме запомнят.
— Джоуи — попита тихо той, — какво правиш тук?
— Имам щур ден, казах ви.
Щях да му обясня всичко — и съм сигурен, че той се беше досетил за една част — но преди да кажа каквото и да било, в стаята започна да се смрачава. Не така, както когато слънцето се скрива зад облак, а като при много страшна гръмотевична буря или както, сигурен съм, изглежда слънчево затъмнение. Този мрак бе нещо, което може да се докосне, нещо плътно, осезаемо и студено.