И сред мрака се появиха очи.
Тъмнината се оформи в силует на жена. Косата й беше дълга и черна. Устните й бяха големи, както бе модерно при кинозвездите от времето, когато бях малък. Беше дребна и доста слаба, а очите й бяха толкова зелени, че нямаше как да не носи контактни лещи, макар че всъщност не носеше.
Очите й приличаха на котешки. Нямам предвид, че формата им беше такава. Искам да кажа, че ме гледаха така, както котка гледа врабче.
— Джоузеф Харкър! — каза тя.
— Да — отвърнах аз. Което вероятно не беше най-умното нещо, което можех да направя, защото тогава тя ме омагьоса.
Това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Размърда пръста си във въздуха, за да опише фигура — символ, който приличаше малко на китайски и малко на египетски — който остана да свети във въздуха, след като пръстът й престана да се движи, а в същото време тя произнесе нещо. Думата, която каза, увисна, завибрира и заплува из стаята. И думата, и жеста изпълниха главата ми и разбрах, че трябва да я следвам цял живот, където и да отиде. Щях да я следвам или да умра.
Вратата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият носеше само една дрипа, подобна на превръзка, около кръста си. Беше плешив — всъщност, доколкото можах да видя, нямаше никакви косми и това, заедно с превръзката, го правеха да прилича на кошмар дори и без татуировките. Те само влошаваха нещата — покриваха всеки сантиметър от кожата му, от главата до петите. Целият беше в бледосиньо и зелено, в червено и черно, рисунка след рисунка1. Не можех да различа какво представляват, въпреки че той стоеше на по-малко от два метра от мен.
Другият мъж носеше тениска и джинси. Тениската му беше с един размер по-малка, което никак не беше добре, защото голяма част от корема му се показваше. А коремът му… ами, той лъщеше и приличаше на медуза. Виждах вътрешностите и нервите и други такива неща през желираната кожа. Погледнах лицето му, то беше същото. Кожата му беше като мазно петно върху костите, мускулите и сухожилията — те се виждаха под нея, накъдрени и изопачени.
Жената ги погледна така, сякаш ги очакваше. Махна небрежно към мен.
— Хванах го. Все едно да вземеш амброзия от природен дух. Лесна работа. Сега ще ни последва навсякъде.
Господин Димас се изправи и каза:
— Слушайте, млада госпожице! Не можете… — в този миг тя направи някакъв жест и той застина. Или нещо такова. Виждах, че мускулите му трептят, сякаш се опитва да се движи, опитва се с всяка своя клетка, но все пак не успява.
— Къде е сборният пункт? — попита тя.
Имаше тембър на разглезено момиче, който ме дразнеше, особено след като знаех, че ще прекарам остатъка от живота си като я следвам по петите.
— Навън. Има един повален дъб — каза човекът-медуза с глас, сякаш бълваше кал. — Ще ни вземат оттам.
— Добре — отвърна тя, после ме погледна. — Ела с мен — каза го с глас, с който се обръщаш към куче, което не харесваш особено. Обърна се и излезе.
Аз я последвах, сляпо и покорно, мразейки се с всяка своя стъпка.
Върнах се в Базовия град късно през нощта. Повечето в моето спално спяха, с изключение на Джай, който медитираше, увиснал във въздуха с кръстосани крака, така че може и да спеше. Промъкнах се край него, съблякох се, взех си душ за двайсет минути, за да измия от косата си калта и засъхналата кръв. После попълних доклада за щетите и загубите, в който обясних как загубих якето и колана си (размених якето за информация, а от колана стана много ефикасен турникет, ако искате да знаете). После се строполих като мъртвец и спах, докато не се събудих.
Това е традиция. Не будиш човек, върнал се от задача. Той получава един ден, за да бъде разпитан след мисията, а после един ден за себе си. Това е неприкосновено. Но неприкосновеното се изпарява, когато Стареца те повика. Когато се събудих, до койката ми имаше бележка, написана на оранжевата хартия на Стареца, с която ми казваше да се явя в кабинета му, когато намеря за добре, което е неговият начин да каже „незабавно“.
1
Илюстрираният човек е герой от известната едноименна книга с разкази на Рей Бредбъри. — Б.пр.