Клиентът, когото беше защитавал, му бе приписал като хонорар в завещанието си цялото си състояние. Знаейки, че скоро ще получи наследството, защото благодарение на неговите усилия го бяха осъдили на смърт, адвокатът прецени, че ще е справедливо да отпразнува този щастлив ден с покупката на часовника. Не го отнесе със себе си, защото си имаше часовник, и каза, че ще изпрати да го вземат.
V
Слаба светлина се процеждаше през малката квадратна дупка на пода и лениво се размазваше върху тавана на Андре, до паяка. Паякът загложди краищата на петното и малко по малко му придаде формата на циферблат, после започна да прави цифрите и Андре разбра, че на долния етаж говореха за Него.
Сложи ухо на дупката, светлинката влезе в ухото му и той съвсем естествено дочу как думите започнаха да отекват в очите му като светли букви.
Адвокатът беше поканил свой приятел за вечеря.
— Ще продам този часовник — каза той, сочейки клетката на анкъра, чието махало подскочи, но после пое пътя си.
— Не работи ли вече? — попита приятелят му.
— Напълно съм доволен от него. Но наскоро видях един много по-хубав! — отвърна адвокатът и изпи половината от чашата си с вино, точно тази, която беше пълна. — Пий де! — продължи той, напълни я отново и даде пример.
— Какво представлява другият? — попита приятелят.
— Има фазите на луната! — продължи адвокатът.
После Андре не чу нищо, защото двамата мъже бяха престанали да говорят за часовника.
Той се изправи. За да не привлича вниманието, се въздържа да запали лампата. Идващата от пода светлина отново се прикова на тавана, леко наклонена от покрива на мансардата.
Пълна и кръгла колкото си искаш, луната на бомбардировачите заместваше осветлението и леко потрепваше, защото ставаше все по-топло.
Кранчето още капеше върху бутилка алкохол в мивката. Андре си почиваше в леглото, а часовникът звънтеше в главата му, както си знаеше. Времето течеше край него, но му липсваше анкър, за да го спре тук.
Нямаше вятър, нямаше дъжд и въпреки всички хитрости на Андре, топлината нахлуваше, както всяка вечер, и напираше така силно по стъклата на прозорците отвън, че той виждаше как те набъбват към него, издуват се, пръсват се едно след друго и веднага се събират отново, както сапунените мехури в нащърбена купа с вода.
Когато някое стъкло се пръснеше, слабо и само за миг можеше да чуе шумовете отвън, стъпките на патрула по павираната улица долу, пискуните на котките по съседния покрив, звуците от радиото зад спуснатите пердета на широко отворените прозорци. В дъното, като се наведеше, можеше да различи светлите петна от ризата на портиера и роклята на портиерката, седнали на два стари стола пред тяхната стаичка, но трябваше да бърза, защото стъклото се събираше отново.
Капенето на вода от чешмата намаля, после отново се засили — знак, че долу бяха пуснали друга чешма. Пружината тихо скърцаше, в такт с дишането на Андре.
Леглото беше започнало да драска по пода като котка, подвиваше крака, после леко ги повдигаше един след друг и се люлееше равномерно. Утре паркетът щеше да е съвсем похабен, краката постепенно се забиваха в него. За да смекчи последиците, Андре стана и се излегна на земята, но междувременно пъхна под всеки крак, издебвайки момента, в който той се повдигаше, по една стара обувка, а леглото се възползува от това, за да обиколи стаята и да вдигне крак на стената. Да се ходи с обувки беше забавно и леко.
Приятелят на адвоката току-що си беше тръгнал, а адвокатът навярно бе излязъл от трапезарията, защото на тавана нямаше вече светлинка.
Чуваше се само съвсем слабото бръмчене на радиоапаратите и отнякъде — промененият с пет тона от смущения сигнал на ББС, и внезапно — някакво неясно бучене в небето. Мина самолет, както винаги толкова високо, че не можеше да се разбере в коя посока.
Минутите продължаваха да се губят, защото Андре все още нямаше анкър, шията и бедрата му се обливаха в пот при мисълта, че Той скоро щеше да си отиде.
Тогава чу в далечината засилващия се минорен вой на сирените от съседния квартал, а след няколко секунди и сирената на кметството започна, на свой ред, да се надува и да стене.
ПВО още мълчеше, но два прожектора шареха напосоки в небето с мъглявите си гигантски и трескави снопове.
Светли черти браздяха сега прозорците със старателно спуснати пердета и сградите се изпълваха с глухи шумове. Чуха се писъци на някакво дете, събудило се внезапно, после стъпки надолу по стълбището, безкрайно, и падането на портиера в мазето, когото позна по речника му. Вратата на адвоката не се отваряше. Той сигурно спеше, повален от виното, от което беше пил на вечеря твърде много. Изведнъж светлината угасна навсякъде.