Все така проснат на земята, Андре бе допълзял до прозореца и тревожно зачака появяването на самолетите и избухването на бомбата, която щеше да събуди адвоката.
Стана, опита се да пусне чешмата, чието тихичко капене вече не чуваше, но тя само забълбука дрезгаво. Портиерът току-що беше затворил крана в мазето. Все пак отпи от алкохола в бутилката, който се спусна спираловидно по хранопровода му със странно звучене и заглъхна с шума на изпразнена вана.
Човечността му повеляваше да предупреди адвоката.
Пипнешком в тъмното си взе от леглото двете обувки, с мъка навря в тях краката си — трябваше да се бори с него, за да успее, и желязното колелце му разпори китката цели десет сантиметра. Хитро издърпа два винта отдолу и леглото се срути сразено, с трясък от мъртви железа.
Шумът не събуди адвоката. Налагаше се да слезе.
Излезе на площадката и дръпвайки машинално вратата зад себе си, си даде сметка, че ключовете му сигурно бяха в сакото на стола. Прерови машинално джобовете си и се увери в грешката си. В него бяха само носната кърпичка и ножът.
Предпазливо, като внимаваше следващото стъпало да не изскърца, слезе, прилепен до стената. В тъмната дупка на стълбището, бездна, от която всеки момент можеше да изникне изневиделица нещо ужасно, се носеха талази дяволска миризма, воня на спарено и на канали. Следобед портиерката беше варила диво зеле.
Звънецът на адвоката беше от лявата страна на вратата, на метър и двайсет от земята. Първия път натисна, без да опипва, но не улучи.
Най-после ръката му, която се луташе по рамката на вратата, напипа гладката месингова вдлъбнатинка. Натисна я по средата и потръпна от допира с пружиниращата пъпка.
Токът беше прекъснат, но по жиците беше останало малко и може би щеше да стигне, за да събуди адвоката. За по-сигурно Андре зарита по вратата.
Небрежно затворена от спиртосания адвокат, тя поддаде под ритниците му и той пристъпи в мрака.
Залитна, прилепи се към стената и стигна до трапезарията. През широко отворения прозорец проникваха петдесетина лунни лъчи голям калибър и спрелият анкър проблясваше слабо зад стъклената рамка.
Тогава времето най-после спря да тече и Андре не чу как адвокатът излезе от стаята си, защото вече живееше в свят, по-стар с една минута.
Но го видя отдалеч и за да преодолее разстоянието, хвърли своя нож и се загледа как той изчезва, отнесен от времето, заедно с кървящото гърло и отпуснато тяло на адвоката.
И тъй, краят на въздушната тревога заглуши нощта с дисонансите на своя акорд. Всички светлини се запалиха наведнъж и анкърът престана да съществува.
VI
Сянката на стълбищната шахта вече избледняваше край прозорците на разноцветни квадратчета, обковани с олово.
Краката му с болка и тежест го носеха по улицата. Две бели котки изникнаха от една боклукчийска кофа като пяна от бутилка шампанско и притичаха пред него.
Мостът не беше далече и гладката повърхност на парапета бе по-удобна за вървене от олющения асфалт на тротоара.
Тогава силуетът на Майора, побеснял, че не участвува в разказа, се изправи зад него и го хвана за яката. С повдигнати рамене, разперени ръце и глава напред, Андре ръкомахаше на няколко сантиметра над парапета и крещеше: „Пуснете ме!“ Но само той разбра, че Майора го беше повдигнал, защото последният бе станал току-що невидим, а за останалите хора Андре просто изчезна в реката.