Гърлото му започна да издава къси задавени звуци. Устата му се движеше така сякаш, че нямаше зъби, а се опитваше да яде фурми. За една секунда на безпомощност си помислих, че той просто ще стои там и ще ревне като дете, което играе на пясъка. Тогава той успя да се овладее донякъде, вдигна рамене и се обърна уж да погледне към парчетата дърво, които бях нарязал.
— Е, може да ти погледнем триона — казах аз. — Колата ти нали е застрахована?
— Да — каза той. — Както и твоят навес.
Разбрах го какво иска да каже и си спомних какво Стеф бе казала за застраховката.
— Слушай, Дейв, чудя се дали би имал нещо против да ми дадеш на заем Сааба да ида до града. Трябва да купя хляб, някаква суха храна и бира. Много бира.
— Ние с Били отиваме в града със Скаута — казах аз. — Ела с нас, ако искаш. И, ако ми помогнеш да дръпнем това дърво встрани.
— С удоволствие.
Той хвана единия край, но не можа да го повдигне. По-голямата тежест падна върху мен. С общи усилия успяхме да търкулнем дървото в храсталака. Нортън дишаше тежко и пъшкаше. Лицето му бе станало почти лилаво. Притесних се за машинката му.
— Добре ли си? — попитах аз и той кимна, като продължаваше да диша тежко. — Ела да идем вкъщи тогава. Ще те черпя една бира.
— Благодаря — каза той. — Как е Стефани? — Бе започнал да възвръща старата си надутост, която така мразех.
— Много е добре, благодаря.
— А сина ти?
— И той е добре.
— Радвам се.
Стеф излезе навън и по лицето й се прокрадна сянка на изненада, когато видя с кого съм. Нортън се усмихна и очите му се плъзнаха по тениската й. Не беше се променил чак толкова в края на краищата.
— Здрасти, Брент — каза Стеф предпазливо. Били провря главата си под ръката й.
— Здравей, Стефани. Здрасти, Били.
— Ти-бърда на Брент се е смачкал в бурята. — Казах й аз. — Хлътнал му е покрива.
— О, не!
Нортън отново разказа всичко, докато пиеше една от нашите бири. Аз пиех бавно трета, но въобще не ме беше хванала. Сигурно бирата излизаше през порите ми под форма на пот със скоростта, с която я пиех.
— Той ще дойде до града с нас с Били.
— Сигурно ще се позабавите. Може да се наложи да идете до Норуей.
— Така ли? И защо?
— Ами ако в Бриджтън няма ток…
— Мама казва, че касите в магазините и разните там други неща, работят с електричество — добави Били.
Това беше аргумент.
— Списъкът у тебе ли е?
Потупах джоба си.
Очите й се преместиха върху Нортън.
— Много съжалявам за Карла, Брент. Ние всички съжаляваме.
— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря.
Последва още една неловка пауза, нарушена от Били.
— Може ли да тръгваме, татко? — Беше си облякъл джинси и кецове.
— Да, мисля, че може. Ти готов ли си, Брент?
— Дай ми още една бира за из път и съм готов.
Стефи сбърчи чело. Тя никога не бе одобрявала философията на „една за из път“, нито пък бе одобрявала мъже, които карат кола, стискайки бутилка бира между краката си. Аз и кимнах съвсем явно и тя вдигна рамене. Не исках пак да започвам разправии с Нортън. Тя му донесе бира.
— Благодаря — каза той на Стефи, без всъщност да й благодари, само произнесе думата. Така се благодари на сервитьорка в ресторант. Той пак се обърна към мен. — Води ни, Макдаф.
— Момент, идвам — казах аз и отидох в дневната.
Нортън ме последва и изненадано възкликна, когато видя брезата, но в този момент аз не се интересувах от нея, нито от това колко ще струва поправката на прозореца. Гледах към езерото през плъзгащата се стъклена врата, която гледаше към нашия пристан. Бризът бе станал по-свеж, температурата се бе покачила с няколко градуса, докато бях рязал дървото. Помислих си, че странната мъгла трябва непременно да се е вдигнала, но не беше. Беше приближила. Вече бе покрила половината езеро.
— Забелязах я по-рано — каза Нортън, сякаш ни четеше лекция. — Предполагам, че е някаква температурна инверсия.
Това не ми хареса. Бях съвсем сигурен, че никога досега не съм виждал такава мъгла. От една страна, това бе изнервящата права линия, по която се разпространяваше мъглата. Нищо в природата не е така равно. Човекът е измислил правите линии. От друга страна, бе ослепителната белота, без никакви оттенъци и без да блести в нея никаква влага. Сега тя бе само на шест-седемстотин метра и контрастът между нея и синьото на небето и на езерото бе още по-поразителен.
— Хайде, татко — Били ме опъваше за панталона.
Върнахме се в кухнята. Брент Нортън хвърли един последен поглед на дървото, което се беше стоварило в дневната ни.