— Това може ли да убие човек, татко?
— Да. Може.
— Какво ще правим сега?
— Нищо. Ще чакаме хората от Енергото.
— Те кога ще дойдат?
— Не зная. — Петгодишните имат безброй въпроси. — Сигурно тази сутрин имат много работа. Искаш ли да се поразходиш с мен до края на алеята?
Той тръгна към мен, но се спря, нервно гледайки към жиците. Една от тях се сви и се обърна лениво, сякаш го канеше да се доближи.
— Тати, може ли електричеството да минава по земята?
Добър въпрос.
— Да, но не се тревожи. Електричеството иска земята, а не теб, Били. Ако не се доближаваш до жиците, няма никаква опасност.
— Иска земята — измърмори той и дойде при мен.
Тръгнахме по алеята, като се държахме за ръка.
Беше по-зле, отколкото очаквах. На четири места върху алеята бяха паднали дървета. Едното беше малко, двете — средни, а имаше и едно доста дърто, с диаметър поне метър и половина. Беше обвито с мъх, сякаш бе стегнато с корсет. Навсякъде имаше пръснати клони, някои от които останали без листа. Ние с Били стигнахме до виладжийския път, като хвърляхме по-дребните клони към гората, от двете страни на пътя. Това ми напомни за летен ден преди около двадесет и пет години, едва ли съм бил по-голям от Били. Бяха дошли всичките ми чичовци и бяха прекарали деня в гората с брадвички, и чукове, и клинове — събираха дърва и съчки.
По-късно следобеда всички бяха насядали около дървената маса на майка ми и баща ми и започна едно грамаданско ядене на хот-дози, хамбургери и картофена салата. Бирата се лееше като вода и чичо ми Рубен се гмурна в езерото с дрехите, дори със сабото си. В онези дни в гората имаше все още елени.
— Татко, може ли да сляза до езерото?
Той се беше уморил да хвърля клони, а когато едно малко момче се умори, най-добре е да бъде оставено да прави нещо друго.
— Разбира се.
Върнахме се заедно, но Били зави надясно и заобиколи къщата, за да запази дистанция от жиците. Аз тръгнах наляво към гаража, за да си извадя бензиновия трион. Както бях предположил, отблъскващата песен на трионите вече се чуваше нагоре-надолу по езерото.
Напълних резервоара, съблякох си ризата и тъкмо тръгвах по алеята, когато Стеф излезе от къщата. Тя напрегнато погледна към повалените дървета.
— Много ли е зле?
— Мога да го нарежа. А вътре зле ли е?
— Е, разчистих стъклата, но ти ще трябва да направиш нещо с дървото, Дейвид. Не можем да държим дърво в дневната.
— Не — казах аз. — Не можем.
Спогледахме се на утринното слънце и се закискахме. Оставих триона на циментовата площадка и я целунах, като я хванах здраво за хълбоците.
— Недей, — измърмори тя. — Били е…
Точно тогава той връхлетя иззад ъгъла на къщата.
— Татко! Тате! Трябва да видиш…
Стеф, която видя оголените жици, му изкрещя да внимава. Били, който беше на доста голямо разстояние от тях, се спря рязко, зяпна майка си, сякаш, че е полудяла.
— Добре съм, мамо — каза той с такъв тон, който обикновено се използва, при успокояването на склерозирали старци. Той тръгна към нас, за да ни покаже колко е добре, а Стеф започна да трепери в ръцете ми.
— Всичко е наред — казах аз в ухото й. — Той знае за тях.
— Да, но много хора ги удря ток — каза тя. — По телевизията през цялото време излъчват предупреждения за оголени жици, много хора ги удря… Били, искам веднага да влезеш в къщата.
— О, моля те, мамо! Искам да покажа на татко навеса за лодките. — Очите му щяха да изскочат от възбуда и разочарование. Той бе изпитал вкуса на апокалипсиса след буря и искаше да го сподели.
— Веднага влизай! Тези жици са опасни и…
— Татко каза, че те искат земята, не мен.
— Били, недей да спориш с мен!
— Ще дойда да хвърля един поглед, герой. И ти слез. — Усетих как Стеф цялата се стегна. — Мини от другата страна, пале.
— Дааа! Добре!
Той се спусна край нас, като прескачаше през стъпало надолу по западната стълба. Той изчезна с развяна риза и след него се чуваше само една дума: „Аууу!“ при вида на други поражения.
— Той знае за жиците, Стефи. — Аз нежно я прегърнах през раменете. — Той се страхува от тях. Това е добре. Така няма да има опасност.