Една сълза се търкулна по бузата й.
— Дейвид, страх ме е.
— Хайде, хайде! Всичко свърши.
— Дали? Миналата зима… и късната пролет… в града я наричаха черна пролет… те казват, че такова нещо не е имало в този край от 1888…
„Те“ несъмнено означаваше госпожа Кармъди, която държеше антикварен магазин в Бриджтън, една вехтошарница, в която Стеф обичаше да се рови понякога. Били много обичаше да ходи с нея. В една от тъмните, прашни стаички отзад препарирани бухали с жълти очи бяха разперили завинаги крила, докато краката им оставаха вечно вкопчени в лакираните пънчета, трио препарирани ракуни се бяха изправили около „поток“ от продълговато парче огледало, и един прояден от молци вълк, от чиято уста капеше талаш вместо слюнка, бе останал да ръмжи завинаги. Госпожа Кармъди твърдеше, че вълкът е бил убит от баща й, когато слязъл да пие вода от Стивънсовото поточе един септемврийски следобед на 1901.
Експедициите до антикварния магазин на госпожа Кармъди се отразяваха добре на жена ми и на сина ми. Тя се интересуваше от стъклени статуетки, а той от препарирани животни. Но аз мислех, че старицата оказва доста неприятно въздействие върху мисленето на жена ми, което във всяко друго отношение бе практично и дори вироглаво. Тя бе намерила слабото място на Стеф, интелектуалната й Ахилесова пета. Не че Стеф бе единствената в града, която се увлича по Готическите възгледи на госпожа Кармъди или пък по народните й рецепти (предписвани винаги в името на Бога).
Вода от пън премахва синините, ако мъжът ви е от групата на онези съпрузи, които имат склонност да размахват юмруци след третата чашка. Човек може да предскаже каква зима се задава, като преброи пръстените на гъсеницата през юни или пък като измери дебелината на медна пита през август. А сега, Боже милостиви, закриляй ни и ни спаси, ЧЕРНАТА ПРОЛЕТ НА 1888 (сами си добавете удивителни знаци, колкото е възможно повече). Аз също бях чувал тази история. Тук обичат да разпространяват такива работи — ако зимата е достатъчно студена, ледът върху езерата може да стане черен като развален зъб. Случва се рядко, но едва ли веднъж на сто години. Много хора обичат да разказват такива неща, но едва ли някой ги разказва по-убедително от госпожа Кармъди.
— Зимата беше тежка и пролетта дойде късно — казах аз. — Сега лятото е горещо. Имаше буря, но вече отмина. Ти сякаш не си на себе си, Стефани.
— Това не беше обикновена буря — каза тя със същия пресипнал глас.
— Не беше — казах аз. — Тук съм съгласен с теб.
Бях чувал историята за Черната пролет от Бил Гиости, който бе собственик и механик в сервиза „Гиости Мобил“ в село Каско. Бил обслужваше сервиза с помощта на тримата си синове-нехранимайковци (от време навреме със съдействието на четиримата си внуци-нехранимайковци… когато успееха да отделят време от пързалянето с шейни и карането на велосипеди-бегачи). Бил беше на седемдесет, изглеждаше на осемдесет, но можеше да пие като двадесет и тригодишен, ако беше в настроение. Ние с Били бяхме закарали колата, за да я заредим в деня, когато внезапна майска буря навя тридесет сантиметрова покривка от мокър, тежък сняг, който покри младата трева и цветята. Гиости определено бе пийнал и с удоволствие разказваше историята за Черната Пролет, като я изкривяваше под оригинален ъгъл. Но при нас понякога вали сняг през май, пада и след два дни изчезва. Не е чак такова събитие. Стеф пак се загледа колебливо в повалените жици.
— Кога ще дойдат от Енергото?
— Веднага, щом могат. Няма да се забавят. Само не искам да се тревожиш за Били. Той е наясно с всичко. Той може да си оставя дрехите разхвърляни, но няма да забрави да се пази от оголените жици. Той има достатъчно добре развит инстинкт за самосъхранение. — Докоснах крайчеца на устните й и те се извиха в нещо като начална усмивка. — По-добре ли си?
— Все успяваш да направиш така, че нещата да изглеждат по-добре — каза тя и на мен ми стана много приятно.
Откъм езерото Били ни крещеше да идем да видим.
— Хайде — казах аз, — да идем да видим пораженията.
Тя въздъхна тъжно:
— Ако искам да гледам поражения, мога да ида и да си седна в дневната.
— Поне да доставим радост на детето.
Слязохме по стъпалата, хванати за ръце. Тъкмо бяхме стигнали до първата извивка, когато Били връхлетя засилен, за малко щеше да ни събори.
— Спокойно — каза Стеф и леко се смръщи. Може би във въображението си тя го виждаше да полита към смъртоносното гнездо на голите жици, а не към нас.
— Само да видите! — Били едва си поемаше дъх. — Навесът на лодките е на парчета. На скалите има изхвърлен пристан…, а в заливчето има дървета… Боже Господи!