Сега се намирам в крайпътното заведение на Хауърд Джонсън, не далече от третото отклонение на Главното шосе на Мейн, и пиша всичко това на фирмена хартия Йохо. Подозирам, че госпожа Реплър, тази издръжлива и способна стара пушка, би могла да опише безперспективността на ситуацията с няколко щрихи. Но тя бе така любезна да ме остави да премисля нещата сам.
Не можех да изляза. Не можех да ги оставя. Не можех дори да се залъжа, че всички чудовища от филмите на ужасите са останали назад, около магазина, когато леко свалих прозореца ги чух в гората, как трещят и обикалят из стръмния район, известен наоколо като „Перваза“. Влагата кап-кап-капеше от надвисналите листа. Над главите ни мъглата потъмня, когато някакво кошмарно полу-видимо създание прелетя над нас като живо хвърчило.
Опитвах се да се самонавия, и тогава и сега, че ако е била достатъчно бърза, ако е затворила къщата отвсякъде, тя има храна за десетина дни или две седмици. Получи се само донякъде. Все ми пречи оня последен спомен от нея, с широкополата шапка и градинарски ръкавици, на път за зеленчуковата ни градинка, а мъглата безмилостно приближава през езерото към нея.
Сега трябва да мисля за Били. Били, повтарям си аз. Бил, Бил… Може би трябва да го напиша сто пъти на този лист, като дете наказано да пише Няма да се замервам с хартиени топчета в училище, а слънчевата тишина нахлува през прозореца, докато учителката поправя домашните на масата си и се чува само скърцането на писалката й, а някъде далече децата избират отбор за бейзбол.
Накрая направих единственото нещо, което можех да направя — обърнах внимателно „Скаута“ обратно към Канзаския път. После се разплаках.
Аманда внимателно ме хвана за рамото.
— Дейвид, съжалявам — каза тя.
— Даа — казах аз, опитвайки се да спра сълзите си без особен успех. — Дааа, и аз.
Карах по път № 302 и свих в ляво, към Портланд. Този път също бе напукан и нагънат на места, но бе по-лесно проходим от Канзаския път. Притесняваше ме въпросът с мостовете. Лицето на Мейн е прорязано от реки и навсякъде има мостове, големи и малки. Но мостът край Нейпълс бе непокътнат, а от там се простираше равнина, чак до Портланд.
Мъглата продължаваше да е гъста. Наложи се да спра веднъж, защото помислих, че на пътя има повалени дървета. Тогава дърветата започнаха да се движат и да се огъват и тогава разбрах, че това са още пипала. Спрях и след малко те се отдръпнаха. Веднъж едно огромно зелено нещо с фосфоресциращо зелено тяло и дълги прозрачни криле кацна на капака. Приличаше на лъскаво безформено морско конче. То направи едно-две кръгчета, а после отлетя.
Били се събуди два часа, след като се бяхме отделили от Канзаския път и попита дали вече сме взели мама. Казах му, че не сме могли да стигнем, заради падналите дървета.
— Тя добре ли е, татко?
— Не зная, Били. Но ще се върнем и ще разберем.
Той не заплака. Вместо това, задряма отново. По-добре щеше да е, ако беше заплакал. Той спеше прекалено много и това не ми харесваше.
От напрежението започна да ме заболява главата. Получи се от това, че карах в мъглата с десет-дванадесет километра в час, с непрекъснато напрежение, че от нея може всеки момент да изскочи нещо — всичко може да изскочи — потоп, свличане или Хидрата — триглавото чудовище. Мисля, че се молех. Молех се на Бога Стефани да е жива и дано Той да не издаде изневярата ми пред нея. Молех се на Бога да изведа Били в безопасност, защото той бе преминал през твърде много ужасии.
Когато мъглата падна, много хора се бяха отбили встрани от пътя и до обяд стигнахме до Норт Уиндъм. Опитах да мина по Ривър Роуд, но шест километра по-надолу един мост, който пресичаше малък, но шумен поток, се беше срутил във водата. Трябваше да дам заден почти километър и половина, преди да намеря място, достатъчно широко, че да мога да обърна колата. В крайна сметка стигнахме до Портланд по шосе № 302.
Когато стигнахме, пресякох направо към бариерите. Стройно подредените кабини за събиране на таксите се бяха превърнали в безоки скелети от разбито армирано стъкло. Всички бяха празни. На плъзгащата се стъклена врата на една от тях, висеше скъсано яке с емблемата „Мейнски пътни власти“ на ръкава. То бе напоено с кръв. Откакто напуснахме супермаркета, не бяхме срещнали нито една жива душа.
Госпожа Реплър каза:
— Дейвид, пусни радиото.
Плеснах се по челото, ядосан на себе си, че толкова време не бях се сетил за радиото на „Скаута“.
— Недей така — каза госпожа Реплър строго. — Не можеш да мислиш за всичко. Ако се опиташ, ще полудееш и от теб няма да има никаква полза.