Нищо не хванах, освен пращенето на статичното електричество на дълги вълни, а на късите вълни нямаше нищо друго, освен гладка и зловеща тишина.
— Значи ли това, че никакви станции не работят? — попита Аманда. Знаех какво си мислеше, може би. Сега бяхме достатъчно на юг и трябваше да хващаме вече Бостънските станции. Но ако Бостън беше…
— Това нищо не значи — казах аз. — Това пукане на дълги вълни е от интерференцията. Мъглата влияе на радиосигналите.
— Сигурен ли си, че е само това?
— Да — казах аз, без никак да съм сигурен. Продължихме на юг. Крайпътните камъни отброяваха всяка миля, започвайки някъде откъм четиридесет. Когато стигнем до камък № 1, щяхме да сме на границата с Ню Хемпшир. По този път се придвижвахме по-бавно, много от шофьорите не се бяха отказали и на няколко места имаше верижни катастрофи. Няколко пъти трябваше да използвам междинната лента.
Около един без двадесет — бях започнал вече да огладнявам — Били ме хвана за лакътя.
— Татко, какво е това? Какво е това?
От мъглата се появи сянка и притъмня. Беше нещо високо като канара и идваше право към нас. Натиснах спирачките. Аманда, която дремеше, политна напред.
Появи се нещо, пак нищо друго не бих могъл да кажа със сигурност. Може би беше заради мъглата, която ни позволяваше само по един бегъл поглед върху нещата, но аз си мисля, че преди всичко има някои неща, които съзнанието ни отказва да приеме. Има неща като тъмнина и ужас — така както съм сигурен, че има такива красиви неща, — които просто не могат да минат през тясната врата на човешките възприятия.
Беше шесткрако, сигурен съм в това, кожата му беше сива и на места преминаваше в кафяво. Тези кафяви петна по някакъв абсурден начин ми напомняха за луничките по ръцете на госпожа Кармъди. Кожата му бе дълбоко сбръчкана и нарязана и в нея се бяха вкопчили десетки, стотици от онези розови „буболечки“, с очи върху стъбла. Не зная колко беше голямо всъщност, но мина точно над нас. Един от сивите му, сбръчкани крака се стовари до моя прозорец и госпожа Реплър каза след това, че не е успяла да види тялото му отдолу, въпреки че протегнала шия. Видяла само два циклопски крака, които се извисявали нагоре, нагоре в мъглата, докато се изгубили от погледа.
За миг то беше над „Скаута“ и аз изпитах усещането за нещо толкова голямо, че до него синият кит би приличал на пъстърва — с други думи нещо толкова голямо, че бе предизвикателство към въображението. После то изчезна, последвано от серия сеизмологични трусове. То остави следи по пътя, толкова дълбоки следи, че не можех да им видя дъното. Всяка следа бе достатъчно голяма, че да може „Скаутът“ да падне в нея.
За момент никой не каза дума. Не се чуваше никакъв звук, освен дишането ни и заглъхващият тътен от преминаването на огромното нещо.
Тогава Били каза:
— Това динозавър ли беше, татко? Като онази птица, дето дойде в магазина?
— Не вярвам. Не вярвам, че въобще съществува такова огромно животно, Били. Поне не на земята.
Пак си помислих за проекта „Стрела“ и се зачудих с каква ли шантава проклетия биха могли да се занимават там.
— Може ли да продължаваме? — попита Аманда смирено. — То може да се върне.
Да, а може би напред ще има още. Но нямаше смисъл да го казвам. Трябваше да отидем някъде. Продължих да карам напред, лъкатушейки между огромните следи, докато те свиха встрани от пътя.
Ето, това е всичко, което се случи. Или почти всичко — има още едно нещо, до което ще стигна след един момент. Но не очаквайте някакъв строен завършек. Няма да има „И те избягаха от мъглата в топлото слънце на новия ден“. Или „Когато се събудихме, спасителните служби бяха дошли“. Или дори изпитаният резервен вариант: „Всичко бе само сън“.
Това е един край, който баща ми винаги наричаше намръщено „стил Алфред Хичхок“, под което разбираше отворен финал, позволяващ на читателя или зрителя сами да решат как завършва всичко. Баща ми се отнасяше само с презрение към такива истории и ги наричаше „евтин джангър“.
Стигнахме до това заведение на Хауърд Джонсън преди да падне здрача, който правеше кормуването самоубийствен риск. Преди това бяхме пресекли сляпо моста над река Сако. Той изглеждаше силно изкривен, а в мъглата бе невъзможно да се каже дали бе цял или не. Тогава рискът ни бе възнаграден.
Но трябва да мислим и за утре, нали?
Когато пиша това, вече е един без четвърт през нощта, двадесет и трети юли. Бурята, която бе дала сигнал за всичко това, бе връхлетяла само преди четири дни. Били спи в антрето на матрак, който измъкнах за него. Аманда и госпожа Реплър са наблизо. Пиша на светлината на електрическо фенерче, а отвън розовите буболечки чукаха и тупкаха по стъклото. От време навреме се чуваше по-силно изтопуркване, когато птица отнасяше по някоя буболечка.