Скаутът има достатъчно бензин да може да ни откара още, може би, сто и двадесет километра. Алтернативата е да се опитаме да заредим тук. Има една бензиностанция и въпреки че е спрял токът, мисля, че ще успея да прелея малко бензин в резервоара. Но…
Но това означава да изляза навън.
Ако можем да налеем бензин, тук или някъде по пътя, ще продължим напред. Разбирате ли, сега вече имам цел на пътуването. И това е последното нещо, което искам да ви кажа.
Не мога да съм сигурен. В това е цялата работа, проклета работа. Може да е било въображение, мислено изпълнение на желанието ми. Дори да е истина, шансът пак е прекалено малък. Колко мили? Колко моста? Колко неща, които с удоволствие биха разкъсали и изяли сина ми, въпреки ужасените му и агонизиращи писъци?
Голям е шансът това да не е било нищо друго освен въображение, затова не съм казал на останалите… поне не още.
В апартамента на управителя намерих голям, широкообхватен радиоприемник с батерии. От задната му част излизаше антена и водеше навън през прозореца. Включих го на батерии, започнах да го въртя, но нищо не хванах, освен пращене и мъртвешка тишина.
И тогава, чак в края на метровия обхват, когато посягах да изключа радиото, си помислих, че чувам или ми се стори, че чувам, една единствена дума.
Нищо повече. Слушах час, но не чух нищо повече. Ако я имаше тази дума, то тя бе пробила през пролука във влагата и мъглата, безкрайно малък отвор, който веднага се затвори. Една дума.
Трябва да поспя малко… ако мога да поспя, без да ми се явяват до сутринта лицата на Оли Уийкс и госпожа Кармъди и Норм, разносвача… и лицето на Стеф, в полусянката на широкополата й шапка.
Тук има ресторант, типичен „Йохо“ ресторант със зала за хранене и дълъг, извит като подкова плот, на който сервират обеди. Ще оставя тези страници на плота и може би някой ще ги намери един ден и ще ги прочете.
Една дума.
Дано само да съм я чул. Дано.
Сега отивам да си легна. Но първо ще целуна сина ми и ще му прошепна две думи. Средство срещу кошмара, който може да го навести, нали разбирате.
Две думи.
Едната е Хартфорд.
Другата е Надежда.