Госпожа Кармъди, сега… изглежда тя клонеше повече към виждането на Бил Гиости по този въпрос. Не просто атоми, а особени атоми.
Нарязах още две парчета от огромното дърво и ги търкулнах надолу, преди Били да дойде с нова бира в едната ръка и бележка от Стеф в другата. Ако има нещо, което нашият Бил да обича повече от носенето на бележки, то аз просто не мога да се сетя какво може да е то.
— Благодаря — казах аз и взех и двете.
— Може ли една глътка?
— Само една. Миналият път изпи две. Не мога да те оставя да се напиеш в десет сутринта.
— Десет и петнадесет — каза той и се усмихна стеснително над ръба на кутията. Отвърнах на усмивката му — не че беше кой знае каква шега, но Били се шегува толкова рядко, — след това прочетох бележката.
„Хванах радио Джей Би Кю“ — бе написала Стеф. — „Не се напивай, преди да си тръгнал за града. Може да изпиеш още една, но това е всичко до обяд. Мислиш ли, че ще можеш да минеш по нашия път без проблеми?“
Върнах му бележката и взех бирата.
— Кажи й, че пътят е наред, защото по него мина току-що един камион. Явно са го разчистили дотук.
— Добре.
— Хей, герой?
— Какво, тате?
— Кажи й, че всичко е наред.
Той пак се усмихна, може би преди това си каза: „Добре“.
Той се затича обратно и аз го проследих с поглед, краката му отхвърчаха назад, виждаха му се подметките. Обичам го. Има нещо в лицето му и понякога извръща очи към мен по такъв начин, че ме кара да се чувствам така, сякаш всичко е наред. Това е лъжа — нещата не са в ред и никога не са били, но моето дете ме кара да вярвам в тази лъжа.
Отпих малко бира, сложих кутията внимателно на един камък и пак пуснах триона. След десетина минути усетих леко потупване по рамото и се обърнах, очаквайки пак да видя Били. Вместо него видях Брент Нортън. Изключих триона.
Той не изглеждаше така, както обикновено изглеждаше Брент Нортън. Изглеждаше разгорещен, и уморен, и нещастен и малко объркан.
— Здрасти, Брент — казах аз. Последните думи, които бяхме разменили бяха доста тежки и аз не бях съвсем сигурен как да продължа. Имах странното чувство, че е стоял зад мен през последните пет минути и е покашлювал възпитано, заглушавай от агресивния рев на триона. Това лято не бях имал възможност да го видя отблизо. Беше отслабнал, но от това не изглеждаше по-добре. А трябваше да изглежда добре, защото влачеше поне десет излишни кила. Предишната година през ноември бе починала жена му. Рак. Аги Бибър бе казала на Стефи. Аги се занимаваше с некролозите. Всяко населено място си има човек за тази работа. От непринудения начин, по който Нортън се заяждаше с жена си и я унижаваше (правеше го с презрителната лекота, с която опитен тореадор забива копие след копие в тромавото тяло на бика), бих предположил, че той с радост се е отървал от нея. Ако някой ме питаше, бих допуснал дори, че това лято той ще се появи под ръка с някое момиче двадесет години по-младо от него и с тъпа усмивка от типа „магарето-ми-хвърли-топа“. Но вместо тъпата усмивка, по лицето му се бяха появили само нови бръчки и бе отслабнал точно където не трябва, а кожата му се бе отпуснала на торбички, гънки и гуши, които издаваха много неща. За един кратък миг ми се прииска да отведа Нортън на някое слънчево място, да го сложа да седне до повалените дървета с моята бира в ръка и да му направя скица с въглен.
— Здрасти, Дейв — каза той след една дълга и неловка пауза — Тишината бе още по-подчертана от отсъствието на рева на триона. Той спря, после избърбори: — Онова дърво. Онова проклето дърво. Много съжалявам. Ти беше прав.
Вдигнах рамене. Той каза:
— Едно друго дърво е паднало върху колата ми.
— Много съжалявам да го ч… — започнах аз и в този момент в съзнанието ми изплува страхотно подозрение. — Не върху „Ти-бърда“, нали?
— Да, върху нея.
Нортън имаше един „Тандърбърд“ модел 1960, в отлично състояние, само на четиридесет хиляди километра. Бе тъмно среднощносиньо отвън и отвътре. Караше я само лятно време, много рядко. Той обичаше тази кола така, както някои мъже обичат електрически влакчета или корабни модели или детски пистолети за стрелба в цел.
— Ама, че гадост — казах аз съвсем искрено.
Той бавно поклати глава.
— За малко да я оставя. Почти бях готов да си взема микробуса. После обаче си казах, какво толкова. Докарах я тук и един голям изгнил бор падна отгоре й. Покривът изцяло е хлътнал навътре. И аз реших да го нарежа… дървото искам да кажа… но не мога да си включа триона… Двеста долара платих за тази идиотщина… а… а…