Тя взе Моргана, а Игрейн гледаше удивено — обикновено Моргана беше плаха като диво зайче. Отчасти с недоволство, отчасти попаднала отново в плен на старата магия, тя наблюдаваше как детето се намества в скута на Вивиан. Вивиан на моменти й се струваше толкова дребна, че Игрейн се съмняваше дали може да държи добре детето. Вярно, приличаше на фея — истинска представителка на Древния народ. А Моргана действително щеше да прилича на нея един ден.
— А Моргоуз? По-добре ли е, откакто ти я изпратих преди година? — попита Вивиан, оглеждайки Моргоуз в шафрановата й рокля, докато тя се свиваше нацупено в сенките, хвърляни от огъня. — Ела и ме целуни, малка сестричке. О, ти ще станеш висока като Игрейн — каза тя, повдигайки ръце, за да прегърне момичето, което намусено се измъкна като недодялано кученце от сянката. — Седни тук, до коленете ми, ако искаш, дете.
Моргоуз седна на пода, облягайки глава на коленете на Вивиан и Игрейн забеляза, че мрачните й очи са насълзени.
„Тя владее всички ни“, помисли си Игрейн. „Как е възможно да има такава сила? Или просто Моргоуз я възприема като майка, защото Вивиан беше вече голяма жена, когато тя се роди, и за двете ни е била не само сестра, но и майка?“ Истинската им майка беше починала при раждането на Моргоуз, защото по това време беше вече прекалено възрастна. Малко по-рано през същата година Вивиан също беше родила дете, което умря, така че тя откърми собствената си сестра.
Моргана се беше сгушила плътно в скута на Вивиан; копринените червеникави къдрици на Моргоуз се стелеха по коляното й. Жрицата притискаше детето с едната си ръка, а с другата галеше дългите коси на младото момиче.
— Бих дошла, за да съм до теб, когато роди Моргана, — каза Вивиан, — но аз също носех дете. Тази година родих син. Дадох го на дойка и може би втората му майка ще го прати при монасите. Тя е християнка.
— Ти как приемаш това, че ще бъде възпитан като християнин? — попита Моргоуз. — Хубав ли е? Как се казва?
Вивиан се засмя.
— Нарекох го Балан — отвърна тя, — а дойката му нарече своя син Балин. Разликата им е само десет дни и сигурно ще отраснат като близнаци. А що се отнася до това, че ще израсне християнин, аз нямам нищо против — баща му също е християнин, а Присцила, дойката, е добра жена. Дете, ти спомена, че пътят, който ни дели, е дълъг, но повярвай ми, че сега е по-дълъг, отколкото когато ти се омъжи за Горлоис. Може би разстоянието оттук до Острова на свещениците, където расте тяхната светиня — Тръненият храст6, е същото, но до Авалон пътят е много, много по-дълъг…
— Затова сме тук — намеси се внезапно Мерлин и гласът му прозвуча като голяма камбана, тъй че Моргана се стресна и започна да хленчи.
— Не разбирам — отвърна притеснено Игрейн. — Нали двете места са били едно до друго…
— Двете са едно — отвърна Мерлин, седейки много изправен, — но последователите на Христос заявяват, че не само те не признават друг бог освен него, и че друг бог освен техния не съществува; че той единствен е създал света, че го управлява сам, че сам е създал звездите и цялото мироздание.
Игрейн бързо направи знака, който предпазва от богохулство.
— Не може да бъде — отвърна тя. — Как само едно божество ще управлява всички неща? А Богинята-майка…?
— Те вярват — каза Вивиан с мекия си, тих глас, — че няма такава Богиня, тъй като жената според тях е проводник на всяко зло. Дори твърдят, че злото е дошло на земята чрез жената; разказва се някаква фантастична еврейска приказка за една змия и някаква ябълка.
— Богинята ще ги накаже — потръпна Игрейн. — И ти, въпреки това, избра един от тях за съпруг?
— Не знаехме, че стигат толкова далеч в богохулството си — отвърна Мерлин, — защото и по наше време имаше поклонници на други богове. Но те уважаваха чуждите божества.
Какво общо има всичко това с пътя до Авалон? — продължи да пита Игрейн.
— Ето че дойдохме до причината за нашето посещение — отвърна Мерлин. — Друидите знаят, че вярата на хората формира света и действителността. Много отдавна, още когато последователите на Христос дойдоха на нашия остров, аз почувствах, че настъпва голям обрат във времето — момент, който променя света.
Моргоуз се вгледа в стареца с разширени от страхопочитание очи.
— Толкова ли си стар, почтени?
Вълшебникът склони усмихнатия си поглед към момичето и отвърна:
— Тялото ми не е старо. Но духът ми е бил в Голямата зала, която не се намира на този свят, и където се записва всичко отминало. Тогава живеех друг живот. Господарите на този свят ми позволиха да се върна, но в друга плътна обвивка.
6
Тръненият храст — Според легендата Йосиф Ариматейски пристига в Гластънбъри след кръстната смърт на Христос, забива там тояжката си и тя разцъфва. Издънки от този трънен храст растат и досега край Гластънбъри. (бел.прев.)