Тя прошепна в отговор, а Игрейн я видя как потръпва:
— Богинята има и четвърто лице, което е тайна. Ти трябва да се молиш, Игрейн, както се моля и аз — моля се Моргоуз никога да не носи това лице.
3
Игрейн имаше чувството, че язди цяла вечност в дъжда. Сякаш бяха тръгнали за Лондиниум от края на света.
Преди това тя беше пътувала много малко, като изключим някогашното й пътуване от Авалон към Тинтагел. Сравняваше мислено уплашеното, отчаяно дете, изминало тогава същия този път, със себе си, каквато беше сега. Сега яздеше редом с Горлоис, а той се стараеше да й разказва по нещо за земите, през които минаваха, тя се смееше и шегуваше с него, а нощем, в шатрата им, лягаше в леглото му без съпротива. Понякога й липсваше Моргана и тя се чудеше как ли е малката — плаче ли нощем за нея, храни ли се, когато Моргоуз й дава яденето? Въпреки това й беше приятно да се почувства отново свободна, да язди заобиколена от толкова мъже и да чувства възхитените им погледи върху себе си, тяхната почтителност — никой не би се осмелил да хвърли на съпругата на Горлоис поглед, изразяващ нещо друго освен искрено възхищение. Игрейн сякаш отново беше момиче, но този път без някогашната плахост пред непознатия мъж, който й беше станал съпруг, и комуто тя трябваше да се понрави. Беше момиче, но без едновремешната детинска недодяланост и това й доставяше удоволствие. Не я дразнеше дори непрестанният дъжд, замъгляващ очертанията на хълмовете в далечината, така че те яздеха обвити от мъгла.
„… бихме могли да загубим пътя в мъглата, да се отклоним към света на феите и никога да не се върнем в този свят, в който умиращият Амброзиус и амбициозният Утър планират спасението на Британия от дивите племена. Британия ще рухне като Рим под ударите на варварите, а ние нито ще знаем, нито ще искаме да знаем за това…“
— Уморена ли си, Игрейн? — внимателният, загрижен глас на Горлоис прекъсна мислите й. Той наистина не беше такова чудовище, каквото й се беше струвал през първите изпълнени със страх дни преди четири години! Сега за нея Горлоис беше просто един застаряващ мъж, с посивели коса и брада — личеше си, посивели, макар че той редовно ги подстригваше по римски образец, с многобройни белези от годините, прекарани в непрестанни сражения, трогателен в опитите си да й се хареса. Може би, ако в онези отдавнашни дни Игрейн не беше така уплашена и същевременно вътрешно разбунтувана, щеше да разбере, че и тогава той се стараеше да й хареса. Той не беше се отнесъл жестоко с нея, а доколкото тя бе изпитала грубостта му, това се дължеше на неговото непознаване на женските тела и незнанието му как да постъпва с тях. Сега някогашното му поведение й се струваше не жестоко, а просто несръчно; когато тя му кажеше, че й причинява болка, той се опитваше да бъде по-нежен. На времето Игрейн беше счела болката и ужасът за неизбежни; междувременно беше научила много неща. Сега тя му се усмихна весело и отвърна:
— Не, ни най-малко. Бих могла да продължа да яздя вечно! Но как можеш да бъдеш сигурен, че в тази мъгла няма да изгубим пътя, и никога да не стигнем Лондиниум?
Няма нужда да се безпокоиш за това — отвърна Горлоис сериозно. — Имам отлични водачи, които познават всеки инч12 от пътя. Още преди да падне нощта, ще излезем на стария римски път, който води до самия център на града. Така че тази нощ ще спим под покрив и в истински легла.
Ще се радвам да си легнем в истинско легло — каза смирено Игрейн и забеляза, както и очакваше, как очите и лицето му пламват. Той веднага отвърна лице, сякаш се страхуваше тя да не забележи реакцията му; Игрейн се наслаждаваше на новооткритата си власт.
Тя продължи да язди редом с Горлоис, размишлявайки върху внезапния прилив на нежност, който изпита към него — нежност, примесена със съжаление, сякаш той й бе станал мил едва сега, когато знаеше, че ще го загуби. Ясно й беше, че по една или друга причина дните, които й предстои да прекара с него, са преброени. Спомни си кога за първи път разбра, че той ще умре.
Тъкмо бе посрещнала неговия пратеник, който я предупреди да се приготви за идването му. Пратеникът беше огледал всичко наоколо с подозрителен поглед — личеше си, че ако той самият имаше толкова млада съпруга, щеше да си идва изненадващо, очаквайки да я хване в нарушение на брачните норми или в разхищение на поверения й имот. Игрейн, с пълното съзнание за собствената си безукорност, за компетентността на прислугата и отличната си кухня, не беше обърнала внимание на подчертаната му мнителност и го бе приветствала с добре дошъл. Можеше да разпитва прислугата, колкото си ще — щяха да му кажат, че освен сестра й и Мерлин, никой не бе стъпвал в Тинтагел.