Точно по средата на службата около входа на църквата стана някакво разбъркване. Висок мъж с войнствен вид, широкоплещест, но слаб, в една от дебело тъканите наметки, които носеха северняците, влезе в църквата, съпроводен от четирима или петима войника. Свещеникът продължи невъзмутимо службата, но дяконът, който стоеше от едната му страна, вдигна очи от Библията и го изгледа сърдито. Високият мъж свали шлема си, откривайки руса коса, вече пооредяла отгоре на главата. Той продължи да си проправя път през хората, изправили се на крака, после свещеникът каза „Да се помолим“ и Игрейн видя, докато коленичеше, че високият русокос мъж и войниците му са съвсем близо до тях — войниците бяха до свитата на Горлоис, а самият непознат — точно до нея. Щом коленичи, той хвърли поглед около себе си, за да се убеди, че всички негови хора са по местата си, и едва тогава наведе глава, набожно заслушан в молитвата.
По време на цялата продължителна служба той не повдигна нито веднъж глава. Дори когато хората се запътиха към олтара, за да приемат осветените хляб и вино, той не тръгна след тях. Горлоис докосна рамото на Игрейн, тя стана и тръгна с него. Според християните съпругата беше длъжна да споделя религията на съпруга си, и техният Бог сигурно би обвинил Горлоис, че тя приема причастие неподготвена. Дълго бяха спорили с отец Колумба за молитвата и подготовката за причастие, и накрая Игрейн стигна до извода, че никога не е готова за това тайнство. Но ако се възпротивеше, Горлоис можеше да се ядоса, пък и не би могла да наруши тишината в църквата, за да спори с него, дори шепнешком.
Върна се на мястото си, чувствайки се зле от поетия сух хляб и възкиселото вино на гладен стомах, и видя как високият мъж най-сетне повдига глава. Горлоис му кимна сухо, минавайки покрай него. Мъжът гледаше право в Игрейн и за момент и се стори, че той се усмихва — на нея и на Горлоис, тъй че тя също се усмихна в отговор. След това, забелязала смръщените вежди на Горлоис, го последва и смирено коленичи до него. Но забеляза, че русият мъж я следи. От северняшката наметка тя заключи, че може да е Лот от Оркни — този, когото Горлоис беше нарекъл млад и амбициозен. Някои от северняците бяха руси съвсем като саксонци.
Беше започнал последният псалм. Тя слушаше, без да обръща особено внимание на думите.
„… Той е изпратил изкупление на паството си със своя завет… Името Му е свято и страшно — страхът от Бога е начало на познанието…“
Горлоис склони глава, за да приеме благословията. Тези дни Игрейн беше научила много нови неща за съпруга си. Когато се ожениха, тя знаеше, че той е християнин. Всъщност, напоследък почти всички бяха преминали към християнската вяра. Ако не бяха християни, внимаваха това да не се разбере — така беше навсякъде, освен в земите близо до Свещения остров, където все още почитаха Старата вяра; нямаше много християни и сред северните варварски племена, и сред саксонците. Но което изненадваше Игрейн, бе искрената набожност на Горлоис.
Благословията приключи — свещеникът и дяконът си тръгнаха, понесли свещената си книга и разпятието. Игрейн отново хвърли поглед към мястото, където стоеше кралят. Беше прежълтял и изглеждаше уморен, а когато тръгна от църквата, се облегна тежко на ръката на младия тъмнокос мъж, които стоял неотлъчно до него, за да го подкрепя по време на службата.
— Лот от Оркни не си губи времето, а, господарю на Корнуол? — заговори високият рус мъж със северняшкото наметало. — Не се отделя и за миг от Амброзиус тези дни, и не пропуска литургия!
„Значи“, помисли си Игрейн, „този не е херцогът на Оркни, както си мислех“.
Горлоис изръмжа нещо в отговор.
— Твоята съпруга ли е това, Горлоис?
Горлоис проговори рязко и с нежелание:
— Игрейн, мила, това е нашият върховен военачалник — Утър, наречен от дивите племена Пендрагон, заради изобразения на бойното му знаме дракон.
Игрейн направи реверанс, примигвайки от удивление. Този недодялан мъж, рус като саксонец — това ли беше Утър Пендрагон? Това ли беше благородникът, който щеше да наследи Амброзиус — човек, който си позволяваше да закъснява за църква и да смущава светата литургия? Утър я гледаше втренчено и Игрейн установи, че очите му са насочени не към лицето й, а доста по-надолу, и се зачуди дали не е разляла вино от светото причастие по роклята си. Като проследи гледа му обаче, установи, че той е вперен в лунния камък, който висеше на врата й. Запита се раздразнено да не би Утър да вижда за първи път такъв камък.
Горлоис също бе проследил посоката на погледа му. Той каза: