Игрейн не е единствената героиня с необикновени енергийни възможности. Приказните фигури на класическата Артуриада — загадъчната Господарка на езерото, вълшебникът Мерлин и разбира се, най-вече феята Моргана — тук се оказват кръвно свързани с изключителна раса, създала келтските друиди с техните мистични и езотерични практики. Основният интерес на Брадли — а и на умело водения от нея читател — са именно разклоненията на сюжета, свързани с тях. Истинският Артуров цикъл, такъв, какъвто го знаем от Джефри и Малори, свят на безконечни сражения и подвизи, тук се оказва само фон за едни по-различни художествени търсения. Брадли пише сага за сенчестия свят на Жената — не само на жената, която очаква мъжа-войн (Игрейн, Гуиневиър), но и на жената, която движи и манипулира неговите действия благодарение на тайните си умения (Вивиан) или вдъхваната от нея любов (Игрейн, Гуиневиър, Моргана). Любопитно е как постепенно в книгата границите между едното и другото се размиват в една женска мистика, в апология на Тайните на Жената.
Вълшебното в текста има и своите много човешки — и човечни — измерения. Другата централна фигура, Господарката на езерото, едно спорадично присъствие в класическия разказ, тук е стареещата, но енергична Вивиан, първожрица на предхристиянска религия и владетелка на полуреалния, паралелен свят на реалността Авалон. В традиционната келтска митология Авалон е свят на райското блаженство, обитаван от висши същества. У Брадли той има гранично битие — след инициация от посветените и благодарение на необикновени духовни заложби избраникът би могъл да се добере до него. Връщането от Авалон също е възможно, както и неосъзнатото „пропадане“ в него. С други думи, романът защитава тезата за по-голямата проходимост на паралелните светове — Авалон, римо-християнската реалност на Камелот, „стария“ езически народ от хълмовете и горите, безвремевото и чувствено царство на феите, далечната и изгубена Атлантида. Тази нова отвореност на реалностите е еманация на хуманистичния идеал на авторката — всички богове са един бог, всички раси са еднакво достойни, всички идеи имат еднакво право на съществуване. Политическият мотив за обединението на кралствата, така важен за Артуриадата, намира своето философско и екзистенциално въплъщение.
Бог има много имена в „Мъглите на Авалон“. В идеалния си вариант политическото обединение се оказва и примирение на религиите — Христос и Дева Мария са частен случай на божественото. Човеците също са множествени — техните души пребивават в различни тела, но остават същите. Проява на тази множественост е и двойното им именуване — Гуидиън — Артур, Галахад-Ланселет, Гуидиън-Мордред. Мерлин пък се оказва по-скоро титла, отколкото собствено име — у Брадли мерлините на Британия се сменят и това очовечава необичайното им дълголетие в Артуриадата. Жените на Брадли не променят имената си, но пък изпробват различни житейски роли. Подобно на самата Богиня с четири лица — Девицата, Майката, Блудницата, Смъртта — нейните жрици се инсценират като Всеобщата Жена. Реабилитираната от романа Моргана се изживява като майка на Артур, негова сестра, любовница, майка на сина му, унищожителка. Едновременно с тази инклузивност на всяка жена („Сине мой, любовнико мой“) в различни моменти на романното време Жената е разчетворена до различни жени — Девицата Моргана, Майката Игрейн, Блудницата Моргоуз, Вивиан — Старицата Смърт. Ролите са доста подвижни — Девицата е и Майка, Майката е Блудница и Смърт.
Съчетавайки в едно всяка жена, героините на Брадли се оказват отвъд традиционния морал. Тази радикалнофеминистична теза добре пасва на предхристиянската атмосфера на романа, в която сексът е проявление на възраждащата сила на природата, на ритуално служене на космическото у човека. Табутата — кръвни, възрастови, семейни — се обезсмислят от усещането за повторение на всеобщото в един свят, където всяка жена е майка на всеки мъж.
Романът нагазва и в хлъзгавата територия на мъжката анима, на жената, скрита в мъжа. Контекстуализирани в цялостната женска мистика на текста, хомосексуалните пориви на Артур и Ланселет не успяват да скандализират читателя и не се схващат като пикантерийни украшения. И двамата герои с детските си имена-същности на Гуидиън и Галахад са дълбоко свързани с женския свят на Авалон. Военното им битие е бягство от тези същности, което никога не е напълно успешно. За всеки от тях любовта към Гуиневиър е начин за постигане на другия, на нещо отвъд традиционните социални роли. На този фон копнежът на героите на романа по автогенезиса, по бъдещия син е един нарцистичен симулакрум, точно толкова призрачен в дълбоката си същност, колкото и еротиката, предлагана от Ланселет. Едва ли е случайно, че Вивиан, Игрейн и Моргана отпращат или изоставят синовете си, че копнеещата по син Гуиневиър никога не го получава и че за Артур осъществяването на този копнеж съвсем едиповски води до собствената му гибел. Истинският автогенезис в романа е матриархалният — връзката майка-дъщеря, живо олицетворение на прераждането на Богинята. Този женски автогенезис е противопоставен на мъжкия, римски, християнски, който не оставя свободна територия за вписване на това отношение, на маркираното, значещо отношение за Авалон.