— Кралицата на Лотиан! — провикна се Кормак, и Ланселет веднага се упъти към тях. Когато наближи съвсем, дръпна юздите на коня си.
— Е, лельо, надявах се, че ще се срещнем в Камелот — може би и братовчедите ми са с теб — Гауейн или Гарет?
— Не — отвърна тя. — Запътила съм се към Камелот сама. „Ако, разбира се, такова място все още съществува на този свят“ каза си тя раздразнено. Взря се внимателно в лицето на Ланселет, докато той продължаваше с обичайните любезности при среща на път. Изглеждаше уморен. Сигурно идеше отдалеч. Дрехите му бяха одрипавели и не много чисти. Наметката му бе от изтрито кадифе — такава на времето не би дал и на коняря си. „Ах, прекрасният Ланселет! Гуенхвифар няма да те намери вече толкова очарователен. А на мен и през ум не би ми минало да те поканя в леглото си“.
Но когато Ланселет се усмихна, Моргоуз си каза удивено: „Красив е напук на всичко“.
— Искаш ли да продължим заедно, лельо? Аз съм се запътил, за да изпълня най-скръбното задължение в живота си.
— Чувах, че си тръгнал с останалите да търсиш Граала. Намери ли го, или може би не си успял и затова си толкова мрачен?
— Не би могъл грешник като мен да открие най-великата от Мистериите. Но със себе си водя един, комуто бе съдено да държи Светия Граал в ръцете си. Затова и съм тръгнал към Камелот — за да кажа на всички, че търсенето на Граала завърши, и че Свещената чаша завинаги напусна света на простосмъртните.
Едва тогава Моргоуз забеляза, че на мулето лежи труп, покрит със саван. Тя потръпна и прошепна:
— Кой…?
— Галахад — отвърна спокойно Ланселет. — Моят син бе избраникът, комуто бе съдено да открие Граала. Сега вече знаем, че не може простосмъртен да го докосне и да остане жив. Бих искал аз да съм на негово място. Тъжни вести нося на моя крал — че този, който трябваше да го наследи на престола е напуснал преди него този свят и е отишъл в други селения, където ще може да продължи своето търсене — неопетнен, без грехове и пороци…
Моргоуз затрепери цялата. Сега наистина щеше да стане тъй, сякаш Артур никога не е съществувал — страната няма да има крал. Всички ще се подчиняват само на Небесния владетел — ще ги управляват свещениците, които държат Артур в ръцете си… Тя пропъди ядосано тези мисли. „Галахад е мъртъв. Сега вече Артур е длъжен да избере Гуидиън за свой наследник“.
Ланселет отправи скръбен поглед към тялото на сина си, но каза само:
— Не е ли по-добре да продължим? Нямах намерение да замръквам по пътя, но мъглата е много гъста и се боях да не загубя пътя. За миг имах чувството, че съм на Авалон!
— А ние не открихме нито Камелот, нито дори Авалон в мъглите — поде Кормак, но Моргоуз го прекъсна нервно.
— Я стига с тези глупости — каза тя. — Заблудихме се в тъмнината и затова се щурахме напред-назад почти половината нощ! Ние също искаме да стигнем час по-скоро в Камелот, племеннико.
Един-двама от свитата й познаваха Ланселет, а помнеха й Галахад. Те приближиха, за да изразят съчувствието си с по някоя добра дума. Ланселет ги изслуша с все същия скръбен израз на лицето си, после ги прекъсна меко:
— По-късно, момчета, по-късно ще имаме достатъчно време да се отдаваме на скръбта си. Бог вижда, че не припирам да занеса тъкмо тази вест на Артур, но закъснението няма да я направи по-добра. Време е да потегляме отново.
Слънцето се изкачваше все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и се стапяше от лъчите му. Потеглиха заедно — по същия път, по който Моргоуз и свитата й бяха сновали в продължение на часове, търсейки Камелот. И почти веднага след като потеглиха, нов звук, чист и ясен, разкъса странната, призрачна тишина на утрото. Беше звънкият призив на тръба, който отекваше в кристално чистия утринен въздух от високите крепостни стени на Камелот. Пред Моргоуз, от мястото, където растяха едно до друго четири ябълкови дървета, се виеше — широк, видим ясно на ярката слънчева светлина — настланият с каменни плочи път, който бе изграден, за да могат по него да минават конните легиони на Артур.
Беше съвсем в реда на нещата синът й Гарет да е първият от обитателите на Камелот, който се появи да ги посрещне. Той излезе, възседнал коня си, от крепостните стени, и се упъти към групичката пришълци, за да ги запита кои са и какво дирят. Но веднага разпозна Ланселет и насочи коня си към него. Ланселет скочи стремително от седлото и притисна с все сили Гарет в прегръдките си.