Артур й се усмихна в отговор и тя разбра колко е доволен от думите й.
— Когато моите рицари се завърнат, ще можем отново да пируваме около Кръглата маса — каза той и веднага след това замълча. Тя разбра, че си мисли колко ли от тях ще се върнат изобщо.
С тях бяха Кай и старият Лукън, и още двама-трима от рицарите — или престарели, или болнави, или още немощни от получени рани. А Гуидиън — или както го наричаха сега, Мордред — бе винаги до тях, сякаш бе наистина израсналият им син. Гуенхвифар често се заглеждаше в него и си казваше: „Това е синът, който можеше аз да родя на Ланселет“ — и винаги чувстваше как я залива гореща вълна, как цялото й тяло потръпва и се покрива със ситна пот — като през онази нощ, когато Артур сам я положи в прегръдките на Ланселет. Но и друг път й се случваше да я заливат такива горещи вълни и тя често не можеше да определи дали една стая е топла или студена, и дали обливащата я топлина не идва някъде отвътре в тялото й. Гуидиън бе неизменно мил и почтителен с нея, наричаше я „лейди“, и в редки случаи, много плахо, „лельо“. Дори самата му плахост, когато използваше това роднинско обръщение, я умиляваше и стопляше душата й. Напомняше й на Ланселет, но беше по-мълчалив и невесел; на времето шегите и закачките не слизаха от устата на Ланселет. Гуидиън също се шегуваше, но шегата му бодваше жертвата като добре наточено острие. Остроумието му беше злобничко, и все пак Гуенхвифар не можеше да се сдържи и понякога се засмиваше на жестоките му подмятания.
Една вечер, докато малобройните обитатели на замъка вечеряха, Артур каза:
— Племеннико, бих желал, докато Ланселет се върне сред нас, ти да заемеш поста му и да станеш капитан на моята конница.
Гуидиън се изсмя.
— Лека служба, повелителю — в оборите ни са останали само няколко коня. Най-добрите жребци от твоите конюшни заминаха заедно с рицарите на Кръглата маса — кой знае дали пък някой от конете няма да намери този Граал, който всички търсят?
— Тихо, тихо — каза Гуенхвифар. — Не бива да се подиграваш на благородната им мисия.
— А защо не, лельо? Свещениците все говорят, че ние сме Божие стадо — ами след като една овца може да дири божественото присъствие, защо пък един кон да не може — доколкото ми е известно, конете са доста по-интелигентни. Може би по-благородното животно ще се окаже по-достойно да се добере до целта. Дори старият боен кон рано или късно започва да дири душевен покой — както казват, лъвът да лежи до агнето и да не мисли за вечеря.
Артур се позасмя притеснен.
— Защо са ни вече бойните коне? След Маунт Бадон, слава Богу, в земите ни владее мир…
— Като изключим Луций — вметна Гуидиън. — Едно нещо научих в този живот — мирът никога не е траен. Корабите с драконови глави, натоварени с диви северняци, отново пристават на бреговете ни, а когато хората повикат на помощ легионите на Артур, им се казва, че рицарите на Кръглата маса са потеглили на път, за да постигнат душевен покой и съвършенство. И после хората се обръщат към саксонските крале от Южното крайбрежие. Но несъмнено, когато това прословуто търсене завърши, народът пак ще се обърне към Артур и Камелот — и тогава може да разберем колко ни липсват бойни коне. Ланселет е толкова зает с търсенето на Граала и всякакви други подвизи, че не му остава много време да се занимава с кралската конюшня.
— Е, нали ти казах, че искам ти да заемеш мястото му — каза Артур. Гуенхвифар забеляза стреснато, че тонът му е по старчески раздразнителен — нямаше в него някогашната сила. — Като капитан на конницата имаш право да купуваш коне от мое име. Ланселет често се срещаше с търговци на коне, които идеха някъде от юг, от страна оттатък Бретан…
— Тъй ще сторя и аз — каза Гуидиън. — Испанските коне нямат равни на себе си, но сега, господарю, има още по-добри. Те идват от по-далеч — самите испанци купуват коне от Африка — от някаква пустинна страна там. А сега сарацините нахлуват и в Испания — това го чух от онзи млад рицар — сарацин, Паломидес, който ни гостува известно време, а после продължи към саксонците, за да търси и там приключения. Тъй като не беше християнин, му се стори странно, че всички рицари са хукнали подир Граала, когато страната е пред война.
— Спомням си, че разговарях с Паломидес — прекъсна го Артур. — Имаше меч от испанска стомана, и то такъв, който и аз бих носил с радост, макар че Екскалибур според мен си остава ненадминат. Няма в нашата страна такива остриета — неговият меч режеше като бръснач. Радвам се, че никога не съм се изправял срещу такова острие на турнирите. Северняците носят огромни бойни брадви, но техните оръжия са по-недодялани и от саксонските.