— Но северняците се сражават по-яростно — каза Гуидиън. — Изпадат в някаква бойна лудост и се хвърлят в сражението дори без щитове — както съм чувал, че правели на времето племената от Лотиан. Не, кралю, можем да се порадваме на мира още известно време, но както сарацините започват да прегазват Испания, тъй и северняците ще нахлуят при нас, а и дивите ирландци. В края на краищата сигурно ще се окаже, че сарацините ще са от полза за Испания, както бе при нас със саксонците…
— Саксонците ни били от полза? — възкликна удивено Артур и загледа младия мъж. — Какви ги говориш, племеннико?
— Ето какво имам предвид, господарю Артур. Когато римляните напуснали Британия, ние сме останали изолирани, на края на света, само с полудивите племена от народа на Древните. Войната със саксонците ни принуди да излезем извън границите на земите си. Наложи ни се да търгуваме с Долна Британия и Испания, и с други страни от Юга, купувахме оръжия и коне, градихме нови крепости — ами ето твоят Камелот доказва това, което говоря. Да не говорим пък за странстванията на свещениците, които отидоха при дивите саксонци и ги превърнаха от обрасли с косми диваци, кланящи се на варварските си богове, в цивилизовани хора със свои градове, които също търгуват със света, имат цивилизовани крале, които са твои васали. Та нали точно това е очаквала тази земя? Вече имаме манастири, населени с учени мъже, които пишат книги, и какво ли още не… Без войните със саксонците, господарю Артур, кралството на Утър би било забравено от света, както по времето на Максимус.
Артур забеляза поразвеселен:
— Ти сигурно си на мнение, че двадесетина години непрекъснат мир представляват опасност за Камелот, и че ни трябват отново войни и битки, за да ни свържат по-тясно с външния свят? Личи ти, че не си воин, млади човече. Моите представи за войната не са толкова романтични.
Гуидиън отвърна с усмивка:
— Какво те кара да мислиш, че не съм воин, господарю? Сражавах се редом с твоите рицари, когато самозванецът Луций се провъзгласи за император, и имах достатъчно възможности сам да си изградя представа за войните и техния смисъл. Нали, ако нямаше войни, ти вече щеше да си потънал в неизвестността, като кралете от Уелс и Ейре — има ли вече някой жив човек, който би могъл да изреди кралете, управлявали в Тара?
— Опасяваш се, че един ден може да се случи същото и с Камелот, така ли?
— Ах, кралю и чичо, как искаш да ти отговоря — ласкателно, като придворен, или мъдро, като друид?
Артур се разсмя:
— Да чуем лукавия съвет на Мордред!
— Ето какво, кралю — придворният би казал, че управлението на Артур ще се помни вовеки веков, че докато има хора на тази земя, споменът за него няма да изчезне. А друидът би казал, че всеки е осъден да изчезне, независимо от мъдростта и славата си, също като Атлантида, изчезнала навеки под морските вълни. Остават само Боговете.
— А какво би казал моят приятел и племенник?
— Твоят племенник — Гуидиън така наблегна на думата, че Гуенхвифар разбра, че е очаквал Артур да каже „син“ — би казал, кралю и чичо, че живеем за днешния ден, а не за това, което ще кажат за нас след хиляда години. Затова племенникът ти счита, че твоите конюшни трябва отново да станат такива, каквито са бил и в славните времена, когато всички са познавали легионите на Артур и са се бояли от тях. Никой не бива да казва, че кралят е остарял, оставил рицарите да се разпилеят да дирят подвизи, и не го е грижа за конете и войската.
Артур го потупа приятелски по рамото.
— Тъй да бъде, момчето ми. Вярвам ти. Прати хора в Испания, или в Африка, ако искаш, купи коне, които да бъдат достойни за моите легиони, и се погрижи за обучението им.
— Ще трябва да наема саксонци — каза Гуидиън, — а те не разбират от конен бой. Ти винаги си казвал, че така е по-добре за нас. Може би сега, когато саксонците са ни съюзници, си си променил мнението и смяташ, че трябва да овладеят нашите бойни умения?
Артур го изгледа обезпокоен:
— Опасявам се, че трябва да оставя решението в твои ръце.
— Ще се опитам да сторя най-доброто — каза Гуидиън. — А сега, господарю, мисля, че прекалихме с този разговор и отегчихме дамите — прости ми, лейди — допълни той и се поклони на Гуенхвифар с очарователна усмивка. — Да послушаме ли малко музика? Сигурен съм, че лейди Ниниан, ще се радва да ви посвири на арфата си, кралю.
— Винаги се радвам да чуя нейната музика — каза сериозно Артур, — защото тя доставя удоволствие и на кралицата.