Гуидиън кимна на Ниниан. Тя стана, взе арфата си, седна пред краля и кралицата и запя. Гуенхвифар се заслуша с наслада — Ниниан свиреше чудесно, и гласът й бе сладък, макар и не така силен и чист като гласа на Моргана. Загледа се в Гуидиън, който пък не изпускаше от очи дъщерята на Талиезин, и изведнъж си каза: „Защо винаги става така, че аз, християнката, винаги държа около себе си някоя от дамите на Повелителката на Езерото?“ Тази мисъл я обезпокои. Вярно, Гуидиън не бе с нищо по-лош от който и да било придворен — християнин, пък и идваше винаги на неделна литургия, както и Ниниан. Гуенхвифар не можеше да си спомни как всъщност стана тъй, че прие Ниниан за своя придворна дама — помнеше само, че Гуидиън я представи и помоли кралицата да окаже гостоприемство на момичето, което беше братовчедка на Артур и дъщеря на Талиезин. Гуенхвифар помнеше Талиезин само с добро и се зарадва на дъщеря му. Но сега се зачуди как Ниниан, без видимо да се налага, успя да стане първа сред придворните дами. Артур винаги проявяваше слабост към нея и често я канеше да им попее. Случвало се бе Гуенхвифар, докато ги наблюдаваше, да се усъмни дали не изпитва към нея чувства, по-силни от роднинските.
Не, не можеше да е така. Ако Ниниан имаше избраник в двора, много по-вероятно бе това да е Гуидиън. Виждала го бе как я гледа… И все пак, сърцето я заболя — Ниниан бе красива, също тъй красива, както бе някога тя самата, а сега беше само една застаряваща жена, бледа, с отпуснато тяло… Затова, когато Ниниан остави арфата и излезе, и двамата с Артур станаха, за да излязат също от залата, Гуенхвифар бе намръщена.
— Изглеждаш уморена, скъпа съпруго. Какво ти е?
— Гуидиън каза, че си стар…
— Кралице моя, аз седя на трона на Британия редом с тебе вече тридесет и една години. Да не мислиш, че в цялото кралство може да се намери някой, който да ни има за млади? Повечето ни поданици не са били още родени, когато аз наследих трона на баща си. Но вярно е и друго — не мога да разбера как ти успяваш да изглеждаш все така млада, мила.
— О, Артур, не просех ласкателства — отвърна тя нетърпеливо.
— Но ти би трябвало наистина да си поласкана, Гуен, че Гуидиън не се отнася с мен като със старец, не ме залъгва с успокоителни думи. Той говори честно и открито, и затова го ценя. Ще ми се…
— Знам какво ти се ще — прекъсна го тя гневно. — Да беше възможно да го признаеш за свой син, та да може той да те наследи, а не Галахад.
Лицето на Артур се зачерви.
— Гуенхвифар, наистина ли трябва винаги да се държим така един с друг, когато говорим за това? Тъй или иначе свещениците никога няма да го приемат за крал — и няма какво повече да се говори.
— Не мога да забравя чий син е…
— И аз не мога да забравя, че е мой син — каза меко Артур.
— Нямам вяра на Моргана, и ти сам си се убеждавал, че тя…
Лицето му се изопна и тя разбра, че няма да приеме да продължат разговора.
— Гуенхвифар, моят син е бил осиновен и отгледан от кралицата на Лотиан, а нейните родни синове са най-яката опора на кралството ми и мен самия, помисли си, какво бих правил без Гауейн и Гарет? А сега и Гуидиън тръгва по техните стъпки и обещава да стане най-скъп сред приятелите ми и най-верен сред верните ми рицари. Не можеш да отречеш, че имам основания да се привържа към Гуидиън, защото само той остана при мен, докато всички останали ме напуснаха, за да търсят Граала.
Гуенхвифар нямаше желание да се кара с него. Каза само, плъзвайки пръсти в ръката му:
— Вярвай ми, кралю, обичам те повече от всичко на света.
— Но аз ти вярвам, любов моя — отвърна той. — Саксонците казват, че е благословен мъжът, който има добър приятел, добра жена и добър меч. А аз имам и трите, моя Гуенхвифар.
— О, да, саксонците — засмя се тя. — Цял живот се сражава срещу тях, а сега цитираш мъдрите им поговорки.
— Че каква полза ще има иначе от войните — както би казал Гуидиън — ако не можем да научим и по нещо полезно от враговете си? Много отдавна някой — мисля, че беше Гауейн — ми разправяше за саксонците и техните манастири, обитавани от учени мъже. Тогава и той ми даде такъв пример — ако една жена бъде изнасилена от нашественици, но когато те си отидат, роди добър и умен син, какво тогава? Трябва ли да държим да приемаме само злото, или, когато то тъй или иначе се е случило, да се опитваме да извлечем от станалото и нещо добро?
Гуенхвифар отвърна намръщено:
— Само мъж може да се шегува с такива неща!
— Не, скъпа моя. Това, което исках да ти кажа е, че няма полза да се разравят стари рани — възрази той. — Бедата сполетя не само мен, но и Моргана, преди много години. — Гуенхвифар забеляза, че той произнесе за първи път името на сестра си без познатото изопване на чертите. — Щеше ли да е по-добре, ако неволният ни грях не бе дал плод — след като държиш да наричаме случилото се грях? Може би трябва по-скоро да бъда благодарен, че след като грехът е сторен и няма път назад към невинността, Бог поне ме е дарил с добър син, за да облекчи мъката ми? С Моргана се разделихме като врагове и надали ще я видя отново преди деня на Страшния съд. Затова пък нейният син е опора на престола ми. Нима трябва да не му вярвам само защото тя му е майка?