Гуидиън коленичи пред Артур.
— Дано е съдено да ни водиш още дълго, татко — Гуенхвифар имаше чувството, че и той преглъща сълзите си — така й се нравеше повече. Рицарите също вдигнаха чаши, а после избухнаха приветствени възгласи. Най-възторжен от всички беше Гарет.
Но Гуенхвифар си седеше мълчаливо на мястото. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, но не очакваше, че ще бъде толкова скоро — още на погребалния пир в памет на Галахад! Обърна се към Ланселет и прошепна:
— Ще ми се да беше почакал малко! Да беше се допитал до останалите си съветници!
— Нима не знаеше, че той има такива намерения? — отвърна Ланселет, също шепнешком. Посегна и взе ръката й, стисна я леко и започна да гали пръстите й, натежали от пръстени. Колко изтънели бяха сега тези пръсти, чак костеливи — а някога бяха така меки и нежни! Гуенхвифар се притесни и поиска да издърпа ръката си, но той не я пускаше. Продължи да я гали и каза:
— Артур не биваше да прави това, без да те е предупредил.
— Бог ми е свидетел, че нямам право да се оплаквам, защото не можах да му родя син — затова трябва да приеме сина на Моргана…
— Все пак можеше да ти го каже предварително — настоя Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че любимият й за първи път си позволява да каже нещо, което би могло да се приеме като упрек към Артур. Той докосна нежно ръката й с устни, после я пусна. Към тях идваха Артур и Гуидиън. Прислужниците бяха започнали да внасят димящи блюда с месо, подноси с пресни плодове, току-що изпечен хляб и всевъзможни сладкиши. Гуенхвифар позволи на прислужника да напълни чинията й с месо, взе и плодове, но не докосна почти нищо. Поусмихна се, защото видя, че бяха наредили масата тъй, че тя да се храни от едно блюдо с Ланселет, както ставаше често преди. Ниниан, която седеше от другата страна на Артур, споделяше неговото блюдо. Чу го веднъж как я нарича „дъще“, и това поразсея съмненията й — може би просто я приемаше като бъдеща съпруга на сина си. Установи с изненада, че Ланселет сякаш бе прочел мислите й, защото я попита:
— Може би скоро ще празнуваме сватба? Вярно е, че са доста близки роднини…
— Какво значение имат тези неща на Авалон? — отвърна Гуенхвифар. Гласът й прозвуча неочаквано остро; старата, незабравена мъка се бе пробудила отново.
Ланселет сви рамене.
— Нямам понятие. На Авалон, като малко момче, чувах да се говори за някаква далечна южна страна, където се женели братя и сестри от кралската династия, за да не се смесва кралската кръв с тази на простолюдието. Династията просъществувала хиляда години.
— Езичници — беше отговорът на Гуенхвифар. — Те не са познали бога и не съзнават, че са извършили грях…
И все пак, не личеше Гуидиън да изкупва греха, сторен от тези, които го бяха създали; защо да не може той, правнукът на Талиезин, да вземе за жена неговата дъщеря?
„Бог ще порази Камелот за греховете ни“ каза си тя неволно. „За греха, сторен от Артур, и за моя грях и греха на Ланселет…“ Зад себе си чу как Артур казва на Гуидиън:
— Помниш ли, ти каза веднъж, че не ти се вярва Галахад да доживее да наследи престола.
— А ти помниш ли, господарю и татко — отвърна тихо Гуидиън, — че тогава ти се заклех, че аз няма да имам пръст в смъртта му. Казах ти, че той ще загине славно, в името на кръста, който почита, и стана точно тъй.
— Можеш ли да видиш още нещо в бъдещето ни, синко?
— Не ме питай, господарю. Боговете милостиво са отредили хората да не знаят кога и как ще дойде краят на дните им. Дори да знаех какво е съдено да стане занапред — а аз не съм споменал нищо подобно — никога не бих ти го казал.
Гуенхвифар почувства как я побиват тръпки и си каза: „Може би сме вече достатъчно наказани за греховете си с този Мордред…“ После хвърли поглед към младия човек и се ядоса сама на себе си. Как можеше да мисли такива неща, след като той наистина се държеше като син с Артур? Той нямаше никаква вина за греха, опетнил зачатието му!
Въпреки това се обърна към Ланселет и каза:
— Не беше редно Артур да избързва така. Та Галахад още не е изстинал в гроба си!
— Не е тъй, лейди. Артур изпълнява както винаги своя кралски дълг. Какво значение може да има за Галахад там, където е сега, кой ще заеме мястото му на трона, към което никога не се е стремил? Щях да постъпя по-добре, ако бях оставил сина си да стане свещеник, Гуенхвифар.