Тя го загледа. Беше потънал внезапно в дълбок размисъл, отдалечил се беше от нея, тя не можеше да сподели мислите му. Гуенхвифар се опита плахо отново да върне мислите му към себе си:
— Кажи ми, ти не успя ли да откриеш Светия Граал? Видя го как бавно се връща към действителността.
— О, аз го видях — бях по-близо до него, отколкото би могъл да се доближи, който и да било на този грешен свят, без да загине. Било е отредено да оживея, за да донеса в двора на Артур вестта, че Светият Граал завинаги е напуснал нашия свят. — Ланселет помълча, после каза, като че ли много отдалеч: — Бих последвал Граала и отвъд, но нямах това право.
Гуенхвифар си каза: „Нима не си искал да се върнеш тук заради мен?“ Сега започваше да разбира, че Ланселет прилича повече на Артур, отколкото е можела да предположи преди. Винаги им е служила просто за развлечение — в промеждутъците между войни и търсене на подвизи. Истинският живот на мъжете протичаше в свят, чужд на любовта. През целия си живот Ланселет бе воювал редом с Артур, а сега, когато нямаше война, се бе посветил на една велика мистерия. Сега ги разделяше Граалът, също както на времето между тях стоеше Артур — и честта на Ланселет.
Ето, и Ланселет се бе обърнал към Бога. Нищо чудно да мисли, че тя го е въвлякла в грях. Стори й се, че няма да може да преживее такава мъка. През целия си живот бе имала само любовта си към него. С внезапен порив хвана ръката му, стисна я и прошепна:
— Толкова ми липсваше… — и сама се учуди на копнежа в гласа си. „Ще си каже, че съм същата като Моргоуз, че сама му се хвърлям на врата…“
Но Ланселет задържа ръката и й прошепна:
— Ти също ми липсваше, Гуен. — Сетне, сякаш четеше в измъченото й, жадно за обич сърце, продължи все така тихо: — С или без Граала, нищо не би ме върнало тук, ако не беше ти, любима. Бих останал там, за да прекарам остатъка от живота си, молейки се на Бога да ме допусне отново до великата тайна, която успях да зърна само веднъж. Но аз съм просто мъж, любов моя…
Гуенхвифар разбра и стисна ръката му.
— Да отпратя ли тази нощ придворните си дами?
Той се поколеба и старият страх да не бъде отхвърлена скова сърцето й. Как можеше да се държи така неженствено, да му се предлага сама? Струваше й се, че умира. В същия миг пръстите му стиснаха по-силно нейните и той прошепна:
— Да, любов моя.
Но докато го чакаше, сама в мрака, Гуенхвифар продължи да се чуди дали и неговото „да“ не бе като това на Артур — съгласие да споделя от време на време леглото й, за да пощади гордостта й. Дали не го правеше от съжаление? Сега, когато вече не съществуваше и най-малка надежда за някаква закъсняла бременност, Артур спокойно би могъл да спре да идва в покоите й. Но той бе внимателен съпруг и не би допуснал придворните дами да се подсмиват зад гърба й. Но всеки път, когато тя го отпращаше, Артур явно се чувстваше облекчен и това пробождаше като нож сърцето й. Случваше се дори тя да го приеме и двамата просто да си говорят, докато тя лежеше в прегръдките му — чувстваше се добре така, сигурна и защитена, но не искаше нищо повече от него. Не можеше да разбере дали Артур не съзнава, че тя не го желае, или той самият вече не е привлечен от нея. Дали бе я желал изобщо някога? Може би бе идвал при нея само защото съзнаваше съпружеския си дълг — да я дари с деца.
„Всички мъже славеха хубостта ми и копнееха за мен, освен този, комуто ме дадоха за съпруга“.
И тя продължи да се убеждава, че сигурно и Ланселет идва при нея просто от съжаление, защото не му дава сърце да я отхвърли. Беше трескава — горещо й беше дори в леката нощна дреха. По тялото й изби пот на ситни капчици. Тя стана и изтри тялото си с кърпа, натопена в студена вода от каната, оставена на масата. Докосна с неприязън отпуснатите си гърди. „Стара съм вече — сигурно ще го отвратя с тази грозна, отпусната плът, която му предлагам със същата страст, както когато бях млада и хубава…“
Чу зад себе си тихите му стъпки; той я прегърна и тя веднага забрави всичките си страхове.
Но когато Ланселет си отиде, тя дълго лежа будна в леглото.
„Не бива да рискуваме така. Едно време всичко беше различно; сега в този двор се спазват християнските добродетели — а освен това епископът не ме изпуска от поглед… Но нали нямам нищо на този свят, освен него? А и той няма нищо, освен мен…“ мина й през ума. Синът му беше мъртъв, жена му също, а старото приятелство с Артур отдавна вече не бе същото.
„Ако можех да бъда като Моргана… Тя не се нуждае от любовта на някой мъж, за да чувства, че живее…“ И все пак, казваше си Гуенхвифар, дори тя да нямаше нужда от любовта на Ланселет, той имаше нужда от нейната; без нея би бил съвсем сам на този свят. Беше се върнал в кралския двор, защото имаше нужда от нея, също както и тя се нуждаеше от него.