Любовта им беше грешна, но й се струваше, че би било по-голям грях да го остави без обич и утеха.
„Дори да бъдем навеки прокълнати“, мислеше си тя, „никога вече няма да се отвърна от него. Бог е любов и не би могъл да осъди едничката любов в живота ми. А ако въпреки това ме осъди“, мислеше тя, изтръпнала от богохулния си порив, „това няма да е този Бог, пред когото съм се прекланяла през целия си живот, и не ме е грижа за присъдата му!“
15
Войната избухна през лятото. Северняците нападнаха западното крайбрежие и Артур поведе легионите си на бой. Този път начело яздеха и саксонските крале от юга — Сеардиг и останалите. Кралица Моргоуз остана в Камелот; пътищата към Лотиан бяха несигурни, а и не можеха да се лишат от хора, които да я съпроводят.
Рицарите се върнаха към края на лятото. Моргоуз, Гуенхвифар и останалите дами бяха в голямата зала, когато чуха тръбни звуци отвън.
— Артур си идва! — Гуенхвифар стана, а останалите дами незабавно оставиха хурки и вретена и я наобиколиха.
— Как разбра, че е той, кралице? Гуенхвифар се разсмя.
— Снощи пристигна пратеник — каза тя. — Да не мислите, че на стари години съм започнала да се занимавам с магии? — Тя огледа възбудените лица на младите момичета. Моргоуз винаги имаше чувството, че Гуенхвифар се заобикаля се четиринайсет-петнайсетгодишни момичета, които все се кискаха и се чудеха как да се отърват от преденето. Кралицата реши да ги зарадва и предложи:
— Искате ли да отидем на крепостната стена, за да видим как пристигат рицарите?
Момичетата хукнаха веднага. Смееха се, дърдореха на групички по две-три. Хурките и вретената си останаха разпилени. Гуенхвифар нямаше желание да им се кара. Нареди на една от прислужничките да оправи бъркотията и двете с Моргоуз ги последваха, но малко по-достолепно. Скоро всички се събраха на върха на хълма, откъдето се виждаше ясно големият път, който водеше към Камелот.
— Вижте, ето го краля…
— И сър Мордред, той язди до него…
— Ето го и лорд Ланселет… Ах, главата му е превързана, и ръката също!
— Оставете ме да видя — Гуенхвифар разбута веднага момичетата, а те я зяпнаха учудено. Моргоуз виждаше ясно Гуидиън, който наистина яздеше редом с Артур; не личеше да е ранен и тя облекчено си пое дъх. Кормак също бе тук, сред рицарите — и той бе тръгнал на война с останалите, и сега се връщаше невредим. Не бе никак трудно да различи и Гарет — той стърчеше над всички останали, а русата му коса сияеше като ореол. Гауейн яздеше както винаги неотстъпно зад гърба на краля. Когато наближиха, Моргоуз видя, че лицето му е разсечено от голям белег. Очите му бяха още насинени, и изглеждаше да е изгубил един-два зъба.
— Вижте колко е красив сър Мордред — изчурулика едно от най-малките момичета. — Чувах кралицата да казва, че приличал досущ на сър Ланселет на млади години — и тя се изкиска и смушка съседката си. Двете сближиха глави и зашушукаха. Моргоуз ги изгледа и въздъхна. Бяха толкова млади, толкова красиви с копринената мекота на косите си, сплетени на дълги плитки — кафяви, златисти, червеникави; бузите им бяха меки като лист от цвят и гладки като бебешки. Колко тънки бяха кръстчетата им, колко бели и гладки — ръцете им! Изведнъж я обзе яростна, безсилна завист. И тя някога беше красива — много по-красива от която и да било от тях! А ето ги сега, само шушукат, щипят се и дърдорят за този или онзи рицар!
— Вижте какви са брадати всички саксонски рицари — за какво им е притрябвало да ходят като проскубани песове?
— Мама пък казва — каза отракано едно от момичетата, дъщеря на саксонски благородник — носеше някакво варварско име, което Моргоуз така и не можеше да произнесе — Алфреш или нещо подобно, — че да целуваш мъж без брада било все едно да целуваш момиче или малкото си братче.
— Ами, я виж сър Мордред — той няма брада, ама никак не прилича на момиче — каза друго девойче и се обърна с усмивка към Ниниан, която стоеше мълчаливо сред по-възрастните жени — нали, лейди Ниниан?
Ниниан се засмя също и проговори с нежния си глас.
— Тези брадати мъже ми изглеждат стари — когато аз бях дете, бради носеха само баща ми и най-старите друиди.
— А сега и епископ Патрициус носи брада — намеси се друго момиче. — Чувала съм го да казва, че в езически времена мъжете обезобразявали лицата си, като си стрижели брадите, а пък трябвало да ги носят тъй, както Бог дал. Може и саксонците да мислят така.