— Искаш да ти помогна! Заради мен да стане жертва на предателство една жена, която просто се е възползувала от правото, дадено й от Богинята — сама да си избере мъж?!
Гуидиън се изсмя презрително.
— Гуенхвифар се е отказала от това право още когато за първи път се е преклонила пред своя Бог.
— Дори и тъй да е, не желая да постъпвам вероломно с нея.
— Значи няма да ме уведомиш, когато тя реши да отпрати дамите си за през нощта?
— Не — каза твърдо Ниниан. — В името на Богинята, такова нещо няма да сторя. Имай предвид и друго — че предателството на Артур пред Авалон е нищо в сравнение с твоето!
Тя му обърна гръб и понечи да си тръгне, но той я сграбчи и я задържа.
— Ще правиш това, което ти заповядвам!
Тя започна да се бори, за да се освободи, и най-сетне изтръгна насинените си китки от хватката му.
— Ти да ми заповядваш? Такова нещо няма да се случи и след хиляда години! — викаше тя, извън себе си от гняв. — Пази се, ти, който се осмели да посегнеш на Господарката на Авалон! Време е Артур да узнае, че е хранил змия в пазвата си!
Гуидиън беше извън себе си от ярост. Той сграбчи отново ръката й, дръпна я към себе си и я удари с все сила по слепоочието. Ниниан се свлече на земята, без дори да извика. Той дори не се опита да я задържи.
— Добре са те нарекли саксонците — от мъглата зад него се разнесе нисък, гневен глас. — Зъл съветник си ти, Мордред — и убиец!
Побиха го ледни тръпки. Треперейки, той не откъсваше поглед от сгърченото тяло на Ниниан в краката си.
— Убиец ли? Не! Тя просто ме ядоса — не исках да я нараня… — и той започна да се озърта наоколо — не виждаше никого, но бе познал безплътния глас.
— Моргана! Повелителко… Майко моя!
Мордред коленичи. Паниката го задушаваше. Опита се да повдигне отпуснатото тяло на Ниниан, да намери пулса й — но тя лежеше все така — безжизнена и бездиханна.
— Моргана! Къде си? Къде си? Покажи се, проклета да си! Нямаше никой. Само Ниниан лежеше пред него.
Той започна отново да прегръща мъртвата и да я умолява, хлипайки:
— Ниниан! Ниниан, любима, проговори! Кажи ми поне една дума!
— Тя няма да проговори вече — разнесе се отново безплътният глас. Гуидиън отново се завзира в мъглата и този път забеляза в нея някаква фигура — скоро очертанията съвсем се изясниха и пред него застана жена от плът и кръв.
— Какво си сторил, синко?
— Ти ли беше? Ти ли? — гласът му трепереше истерично. — Ти ли ме нарече убиец?
Моргоуз отстъпи уплашено.
— Не, не. Аз идвам сега. Кажи ми, какво си сторил?
Гуидиън се хвърли отчаяно в прегръдките й. Моргоуз го притисна към себе си и започна да го гали — като че ли беше още на дванадесет години.
— Ниниан ме ядоса… заплашваше ме… Боговете са свидетели, майко, не исках да й сторя нищо лошо! А тя каза, че ще отиде при Артур и ще му разкаже, че кроя заговор срещу безценния му Ланселет! — Гуидиън беше започнал да хленчи. — Ударих я. Исках само малко да я стресна, но тя падна и сега не иска да помръдне…
Моргоуз се откъсна от Гуидиън и коленичи пред тялото на Ниниан.
— Зле си я ударил, синко. Мъртва е. Нищо не може да се направи. Най-добре е да отидем и да кажем на хората на Артур, които се грижат за реда в крепостта.
Лицето му беше станало сивкаво.
— Маршалите на Артур… Какво ще каже кралят?!
Сърцето на Моргоуз се разтопи. Животът му бе в нейни ръце — както когато бе беззащитно новородено и Лот искаше да го убие. Държеше го в ръцете си и той го знаеше. Тя отново го притисна към гърдите си.
— Няма нищо, милото ми момче. Не се измъчвай. Нали не страдаш за тези които убиваш в битка? — Моргоуз изгледа тържествуващо трупа на Ниниан. — Може да се е заблудила в мъглата и да е паднала — виж опасна е тук стръмнината — и тя предпазливо се надвеси над издатината на върха на хълма. Надолу се спускаше отвесна скална стена и се губеше в мъглата. — Хайде, ти хвани краката. Станалото — станало. Нищо не може вече да й навреди.
У Моргоуз се надигна старата омраза към Артур. Да, Гуидиън щеше да го свали от трона, и то с нейна помощ — а когато всичко свърши, редом с Гуидиън ще управлява тя — жената, благодарение на която той ще вземе короната! Нямаше я вече Ниниан, за да ги разделя — само тя, Моргоуз, щеше да му бъде опора и вярна помощница!
Нежното, стройно тяло на Езерната дама се стопи безшумно нейде надолу, в мъглите. Рано или късно Артур щеше да я потърси, и когато тя не се появи, щеше да прати хора да я търсят. На Гуидиън, който се взираше като хипнотизиран в морето от мъгла, му се стори, че вижда баржата на Авалон. Черната й сянка се плъзгаше — някъде между Драконовия остров и Камелот. Стори му се, че видя за миг и Ниниан — но тя бе в одеждите на Старицата-смърт, и го викаше при себе си… После всичко изчезна.