— Докато си в Божия дом, моли се за мен, лейди.
„Цялата ми любов към теб е молитва“ мислеше тя. „Любовта е единственият начин да се моля, който познавам.“ Мислеше също, че никога не го е обичала толкова силно, колкото в този момент, когато чу как се хлопна зад него манастирската порта — тежко и окончателно, и високите зидове се сключиха около нея.
В онези някогашни дни тези високи зидове я караха да се чувства толкова сигурна и защитена. Ето, сега знаеше, че ще броди сред тях до края на живота си. „Когато имах свобода“, мислеше Гуенхвифар, „не я ценях и се боях от нея. А сега, когато обикнах свободата си и имам нужда от нея, я отхвърлям в името на любовта си“. Имаше смътното усещане, че постъпва правилно — че това е нейната жертва, която ще положи на Божия олтар и Бог ще я приеме. Но докато вървеше към сградата, където спяха монахините, имаше чувството, че зидовете ще се сринат върху й, че е в капан и се задушава.
„Заради моята и Божията любов“, каза си тя и почувства дълбоко в сърцето си мъничка като зрънце утеха. Ланселет щеше да отиде да се помоли в църквата, където бе предал Богу дух Галахад. Може би щеше да си спомни един далечен ден, когато той и тя, и Моргана стояха заедно сред мъглите, нагазили до колене Във водите на езерото. И тя си спомни с внезапна обич и нежност за Моргана.
„Света Дево Марию, Божа майко, бъди и с нея, и я вземи при себе си един ден…“
„Стените! Стените… Тя беше зад тях, затворница навеки, и никога вече нямаше да бъде свободна…“ Страхуваше се, че ще полудее. Но не, заради своята любов и заради любовта си към Бога тя щеше дори да ги обикне отново — някой ден. Сключила ръце за молитва, Гуенхвифар тръгна към жилищата на монахините. Вратите се затвориха зад нея — завинаги.
Говори Моргана…
Мислех, че вече не мога да имам видения. Вивиан се бе отказала да се взира в бъдещето, когато бе много по-млада от мен, и приживе избра друга за своя наследница. Но аз нямаше кому да предам мястото си в светилището на Великата богиня. Нямаше друга, която да може да говори на Богинята. Видях смъртта на Ниниан, но бях безпомощна и не можах да сторя нищо, за да я предотвратя.
Аз бях изпратила това чудовище сред хората, аз се бях съгласила с плановете му да повали Краля-елен. Видях и как бе поругано светилището на Драконовия остров, видях как избиват елените — без нужда, жестоко, безразборно, без молитва към Онази, която дава елените, за да изхрани хората. Видях как безмилостно прелитат стрелите, чух свистенето на копията и знаех, че избиват и Нейния народ също както избиваха елените. Приливите на времето се меняха. Навремени виждах и Камелот, обвит в мъгли, и бушуващата из страната война, и новия враг — северняците, които опожаряваха и плячкосваха земите ни… Нов свят, нови богове.
Да, Богинята наистина ни бе напуснала, напуснала бе дори и Авалон, оставах само аз — смъртна и сама…
И все пак, една нощ някакъв сън, някаква последна отломка от някогашната ми дарба ме подтикна в часа на тъмната луна да стана и да отида при Огледалното езеро.
Първоначално виждах само сраженията, изгорили земята открай докрай. Не разбрах какво се бе случило между Артур и Гуидиън. Но знаех, че след бягството на Ланселет и Гуенхвифар между най-старите рицари от ордена на Кръглата маса бе избухнала вражда — а между Ланселет и Гауейн враждата бе кръвна. По-късно, на смъртния си одър, благородният Гауейн помоли със сетния си дъх Артур да се помири с Ланселет и да го повика обратно в Камелот. Но беше много късно — дори самият Ланселет не можеше вече да събере легионите на Артур — защото много от рицарите бяха тръгнали след Гуидиън. Той вече водеше половината от войните на Артур, и почти всички саксонски съюзници, че дори и някои от северняците бяха минали на негова страна. И в този час преди зазоряване огледалото изведнъж проблесна и се изясни — и в неземната светлина видях родния си син — в ръката си държеше меч и кръжеше някъде в мрака, като хищна птица, диреща жертвата си…
Също тъй бе кръжал някога и Артур, когато чакаше да срещне в гората Краля-елен. Бях забравила, че Гуидиън не е много висок, също като Ланселет.
Саксонците наричаха Ланселет „стрела на елфите“ — стрелите на елфите бяха такива — малки, тъмни, смъртоносни. Артур стърчеше с повече от глава над него.
Да, в отлетялото време на Великата богиня човекът се изправяше срещу краля-елен, за да извоюва своето кралско достойнство! Артур дочака смъртта на своя баща, за да заеме престола му — но сега хората бяха станали други. Син и баща се изправяха с оръжие един срещу друг, синът извикваше бащата на смъртен двубой — заради кралската корона… Струваше ми се, че виждам обляната в кръв земя, където синовете нямаха търпение да дочакат короните на бащите си. И ето, в мрака започнах да различавам и фигурата на Артур — висок, светъл — и сам… Верните му люде бяха далеч. Острието на Екскалибур проблясваше в ръката му.