През кръжащите, дебнещи фигури, видях и друго — Артур, сам в шатрата си. Кралят спеше неспокойно. Ланселет бдеше над съня му; а някъде, недалеч, Гуидиън също спеше, заобиколен от своята армия. Но част от тях двамата беше будна — и те кръжаха неуморно по брега на Езерото — търсеха се един друг в мрака, с голи мечове…
— Артур! Артур, отговори на предизвикателството ми! Толкова ли се боиш от мен?
— Няма на този свят човек, който може да каже, че съм бягал от сражение — обърна се Артур към Гуидиън, който се появи от сянката на дърветата. — Значи това си ти, Мордред. Досега все не можех да повярвам, че си се обърнал срещу мен. Трябваше да се убедя със собствените си очи. Мислех, че тези, които ми го казват, просто искат да ме подготвят за най-лошото, което би могло да се случи. С какво заслужих това? Защо стана мой враг? Защо, синко?
— Нима вярваш, че някога не съм бил твой враг, татко? — думите му прозвучаха с горчива насмешка. — Та за какво друго съм бил заченат и роден, ако не за този миг — да се изправя срещу теб в смъртен двубой, и то за кауза, която отдавна вече не съществува на този свят? Аз отдавна вече не знам защо трябва да се бия с теб — знам само, че в живота ми не остана нищо освен омразата.
Артур каза тихо:
— Знам, че Моргана ме мразеше, но не можех да предположа, че омразата й е стигнала дотам. Трябва ли и сега да изпълниш нейната воля, Гуидиън?
— Нима мислиш, че се подчинявам на нейната воля? Глупак такъв! — изръмжа Гуидиън. — Ако нещо би ме накарало да пощадя твоя живот, то ще бъде точно за да проваля плановете на Моргана — защото тя не те иска на трона, а аз не знам кого мразя повече — теб или нея…
И тогава пристъпих и влязох в техния сън, или видение, или каквото беше. Застанах на езерния бряг между враждуващите син и баща — облечена в одеждите на велика жрица.
— Тази вражда трябва да се прекрати! Призовавам ви и двамата в името на Богинята да забравите омразата. Аз имам грях пред теб, Артур, имам грях и пред теб, Гуидиън. Вие не се мразите един друг — всеки от вас мрази мен. Моля ви, в името на Великата майка…
— Какво означава за мен Богинята? — Артур хвана по-здраво дръжката на Екскалибур. — За последен път я видях, въплътена в теб, но ти ме прогони, и когато Богинята ме отхвърли, аз потърсих друг Бог…
Гуидиън каза, като ми хвърли презрителен поглед:
— Аз нямах нужда от Богиня, а от обикновена жена, от майка — а ти ме остави в ръцете на тази, която нямаше страх ни от Бог, ни от Богиня.
Опитах се да извикам:
— Но аз нямах друг избор! Не съм искала… — но те не ме слушаха, връхлетяха един срещу друг с мечовете си. Минаха през мен, сякаш тялото ми бе безплътно, и ми се стори, че мечовете им се срещнаха в моята утроба… И се озовах обратно на Авалон, взряна в огледалото, където не виждах нищо — само огромно кърваво петно, което бе помътило чистата вода на Свещения извор. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми биеше, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а на устните си чувствах горчивия вкус на отчаянието и смъртта.
Бях се провалила. Пропадна всичко, на което бях посветила живота си. Измених на Богинята — ако изобщо съществуваше друга Богиня освен мен самата; измених на Авалон, измених и на Артур — измених на своя брат и любим, измених и на сина си… Всичко, към което се стремях, рухна. Небето избледняваше и вече розовееше на изток — скоро щеше да изгрее слънцето и да озари деня, в който Артур и Гуидиън щяха да се срещнат за последен път — там някъде, отвъд мъглите, обвили Авалон.
Тръгнах към брега, за да призова баржата на Авалон. Имах чувството, че ме следват хората от Древния народ. Вървях пред тях — като тяхна жрица, каквато бях някога. В баржата се качих сама, но знаех, че редом с мен на носа са се изправили и други — в тържествени одежди, с корони на главите — Моргана Девата, която благослови Артур да тича с еленовото стадо и да предизвика Краля-елен на двубой; Моргана Майката, от чиято разкъсана утроба излезе на бял свят Гуидиън; Моргана — кралицата на Северен Уелс, която призова силите на природата и в мрака на затъмнението изпрати Аколон срещу Артур; и Моргана — Кралицата на Мрака, повелителката на феите… Или може би самата Старица-смърт? Когато баржата наближи брега, оттам се чу вик. Викаха последните оживели от рицарите на Артур.