— Вижте! Вижте, ето я баржата с четирите прекрасни кралици — идва от изгрева на слънцето! Баржата на феите от Авалон!
Той лежеше на езерния бряг с коси, мокри от кръв — моят Гуидиън, моят брат и любим… А в нозете му лежеше мъртъв Гуидиън, синът ми, детето, което така и не можах да опозная. Наведох се и покрих лицето на мъртвия с воала си. Знаех, че това е краят на една епоха. В безвъзвратно отминалите дни младият елен поваляше стария крал, за да стане крал на негово място; но свещеното еленово стадо бе изклано, а Кралят-елен уби младия елен и нямаше кой да дойде след тях…
Защото и Кралят-елен на свой ред трябваше да умре.
Коленичих до умиращия.
— Мечът, Артур. Екскалибур. Вземи го в ръка. Вземи го и сам го хвърли надалеч, във водите на езерото.
Завинаги напуснаха нашия свят свещените друидски реликви. Последен остана мечът Екскалибур, но и той трябваше да отиде при останалите светини. Но Артур стисна здраво дръжката на меча и прошепна:
— Не… Трябва да го запазим за тези, които ще дойдат след мен… За да се обединят около меча на Артур… — той вдигна очи към Ланселет. — Вземи го ти, Галахад. Не чуваш ли зова на тръбите от Камелот, не чуваш ли, че се събират легионите на Артур? Вземи го и води верните ми рицари…
— Не — казах аз тихо. — Това време отмина. Мечът на Артур не бива да попадне в ничии други ръце. — Нежно отделих пръстите му от дръжката на меча. — Да, вземи го, Ланселет — продължих аз, — но го хвърли във водите на Езерото. Нека мъглите на Авалон го погълнат завинаги.
Ланселет покорно се отправи да изпълни заповедта ми. Не знам дали ме видя, нито пък дали ме позна. А аз притиснах главата на Артур към гърдите си. Животът изтичаше от жилите му. Знаех това, но нямах сили дори да заплача.
— Моргана — зашепна той отново, с измъчени, пълни с болка очи. — Моргана, значи всичко е било безсмислено — всичко, което вършихме през живота си, всичко, към което се стремяхме? Защо се провалихме?
Аз сама си задавах този въпрос и нямах отговор за него; отговорът дойде, сякаш някой друг говореше с моята уста:
— Ти не си се провалил, братко, любими мой, не си се провалил, милото ми дете. Благодарение на теб тази земя живя в мир дълги години и саксонците не успяха да я поробят. Ти задържа нахлуването на мрака за цяло едно поколение — и благодарение на това хората се цивилизоваха, обърнаха се към мъдростта, музиката и вярата. И те ще продължат да се сражават, за да запазят поне частица от тези хубави отминали времена. Ако тази страна бе паднала във властта на саксонците след смъртта на Утър, тогава всичко добро и прекрасно щеше да изчезне от Британия навеки. Не, ти не се провали, любов моя. Никой от нас не знае пътищата, по които Великата майка налага волята си — но знаем, че ще бъде нейната воля.
Не знаех дали това, което говоря, е истина, или казвам тези неща, за да го успокоя, от обич към него, същата обич като тази, която изпитвах към малкото братче, което Игрейн остави на моите ръце, когато аз самата бях дете. Моргана, беше казала тя, грижи се за малкото си братче — и аз цял живот се грижих за него, и сега, и в отвъдното щях винаги да бъда до него… Може би тази, която ми повери Артур, е била самата Богиня?
Той притисна немощно пръсти към голямата рана, която зееше на гърдите му.
— Ако само… ако имах все още онази ножница, която ти избродира за мен, Моргана… Нямаше да лежа тук и да гледам как животът изтича заедно с кръвта от жилите ми… Сънувах те, Моргана — и в съня си те виках, исках да те прегърна, но не можах да те задържа…
Притиснах го към себе си. В този миг на хоризонта се показа слънцето и първите му лъчи огряха фигурата на Ланселет, който издигна Екскалибур високо над главата си и сетне го хвърли с все сила в езерото. Мечът литна във въздуха и се превъртя, а слънчевите лъчи проблеснаха по него като по крилете на бяла птица; после стремително се насочи надолу и водите го погълнаха. Не можах да видя нищо повече — очите ми се замъглиха от сълзи и от силната слънчева светлина. Тогава чух Ланселет:
— Видях ръка, която се издигна от езерните води — тя взе меча, размаха го три пъти, и изчезна заедно с него в дълбините…
Не бях видяла нищо освен проблесналите люспи по гърба на една риба, която бе изскочила на повърхността на езерото; но нито за миг не се съмнявам, че той наистина е видял това, което ни каза.
— Моргана — шепнеше Артур, — ти ли си наистина? Не те виждам, Моргана. Толкова е тъмно — залезе ли вече слънцето? Моргана, отведи ме със себе си на Авалон — там ще можеш да излекуваш раните ми… Отведи ме у дома, Моргана…
Главата му се отпусна тежко на гърдите ми. Той натежа, както бе натежало някога малкото момченце в детските ми ръце, както бе натежало върху ми тялото на Краля-елен, когато се върна като победител. „Моргана“, чух отнякъде нетърпеливия глас на майка ни, „казах ти да се грижиш за бебето…“ и аз цял живот го носих в сърцето си. Прегърнах го здраво и избърсах сълзите му с воала си, а той посегна и хвана ръката ми.