Моргоуз я загледа.
— Но аз нищо не съм чула — каза тя. — Не е идвал никакъв вестоносец!
— Така е — отвърна Игрейн. — Не е идвал вестоносец. Имах видение. Вивиан е на път към нас, а с нея идва и Мерлин. — Едва когато произнесе последните думи, разбра, че е знаела и за неговото идване. — Затова заведи Моргана при бавачката, а ти облечи празничната рокля — онази, която е боядисана с шафран.
Моргоуз остави вретеното, но не тръгна веднага, а загледа учудено Игрейн.
— Шафранената рокля? Заради сестра ни?
Игрейн отвърна рязко:
— Не за сестра ни, Моргоуз, а за Господарката на Свещения остров и за Пратеника на Боговете.
Моргоуз втренчи поглед в мозайката на пода. Тя беше високо, едро момиче, с едва очертаващи се форми. Имаше гъста червеникава коса, също като косата на Игрейн, а кожата й бе напръскана с лунички, въпреки че Моргоуз все я миеше със суроватка и искаше от билкарката нови и нови мехлеми. На тринадесет години тя вече беше висока колкото Игрейн и един ден щеше да я надмине. Моргоуз вдигна от пода Моргана с явно нежелание и я понесе навън. Игрейн подвикна след нея:
— Кажи на бавачката да сложи хубава рокличка на малката и после я доведи тук. Вивиан не я е виждала.
Моргоуз измърмори нещо в смисъл, че не разбира защо една велика жрица трябва да гледа някакво си хлапе, но го каза достатъчно тихо, за да може Игрейн да се направи, че не я е чула.
Игрейн също се качи по тесните стълби в собствената си стая. Вътре беше студено; огън се палеше само в най-лютия зимен студ. Когато Горлоис отсъстваше, тя споделяше леглото с прислужницата си Гуенис, а когато отсъствието му биваше по-продължително, в голямото легло спеше и Моргана. Моргоуз също идваше да спи понякога при нея, за да намери под кожените завивки защита от хапещия мраз. Огромното брачно легло с балдахин, който възпираше постоянното течение, беше достатъчно голямо, за да могат в него да спят удобно три жени и едно дете.
Старата Гуен дремеше в един ъгъл и Игрейн се отказа да я буди. Тя смъкна сама ежедневната си дреха от небоядисана вълна и бързо навлече официалната рокля. Деколтето й беше украсено с копринена панделка, която Горлоис й беше донесъл от Лондиниум. Сложи на пръстите си няколко сребърни пръстена, които притежаваше от детинство… сега ставаха само на малкия и безименния й пръст. Накрая сложи и кехлибарения наниз, пак подарък от Горлоис. Роклята беше боядисана в ръждивочервено, а върху нея носеше зелена туника. Игрейн намери гребена от гравиран рог, седна на една пейка и започна да се реши, разресвайки търпеливо заплетените кичури. От съседната стая се чу силен рев — явно бавачката решеше косата на Моргана, а на нея това никак не й се нравеше. Ревът внезапно спря: сигурно бяха плеснали малката, за да млъкне; а може би, както се случваше понякога, когато Моргоуз беше в добро настроение, тя самата беше се заела с ресането на детето — с ловки и търпеливи пръсти. Игрейн така беше разбрала, че сестра й може да преде добре, когато иска — защото беше изключително умела с всичко останало, с което се заемеше — когато решеше детето, влачеше вълна или приготвяше коледни сладкиши.
Игрейн сплете косите си и ги върза в корона на главата си с помощта на златна игла, сложи и най-хубавата си златна брошка на наметалото. Погледна се в старото бронзово огледало, което сестра й Вивиан й подари за сватбата — казваха, че то е донесено чак от Рим. Докато стягаше връзките на роклята си, установи, че гърдите й са пак такива, каквито бяха — беше отбила Моргана преди година и те само бяха натежали и станали едва забележимо по-меки. Беше и също така стройна, както преди, защото това беше сватбената й рокля, и сега връзките й дори не бяха опънати.
Върнеше ли се Горлоис, тя трябваше да е готова да го приеме отново в леглото си. При последното му завръщане у дома, Игрейн още кърмеше Моргана и той се съгласи с желанието й да не я отбива през летния сезон, защото тогава измираха много малки деца. Тя знаеше, че той не е доволен, защото не му се е родил тъй силно желания син — тези римляни определяха продължението на рода по мъжка линия, вместо да приемат много по-разумното — продължение по женска линия. Глупаво беше бащата да определя наследствеността, защото колко бащи биха могли да кажат със сигурност, че синовете им са наистина техни? Е, разбира се римляните отдаваха голямо значение на това кой спи с жените им, все ги заключваха и ги следяха. Не че някой трябваше да шпионира Игрейн: да си имаш работа с един мъж беше достатъчно неприятно, за какво й бяха други, които можеше да се окажат по-лоши?