Моргана сведе глава.
— Винаги си можела да четеш в сърцето ми.
— Вината е на Игрейн — каза Вивиан, — но донякъде и моя, че те оставихме да живееш цели седем години в двора на Утър. Трябваше да те отведа оттам още в деня, когато разбрах, че си родена за жрица. Нали си жрица на Авалон дете мое, защо не пожела да се върнеш при нас? — Тя се извърна с гребена в ръка, а дългата побеляла коса скри лицето й.
Моргана прошепна, стиснала клепачи, през които сълзите се процеждаха упорито:
— Не мога, не мога, Вивиан… Опитвах… но не мога да намеря пътя… — срамът от преживяното унижение я задушаваше и тя най-сетне заплака.
Вивиан остави гребена, отиде при Моргана и я притисна към гърдите си. Започна да я полюлява като малко дете, за да я успокои.
— Милото ми момиче, скъпото ми дете, не плачи… Само да знаех, скъпа щях да дойда, за да те взема със себе си. Не бива да плачеш повече — сега вече ще тръгнеш с мен, ще заминем заедно веднага след като кажа на Артур това, за което съм дошла. Ще те отведа, преди на Артур да му е хрумнало да те омъжи за някое християнско магаре… Да, детето ми, да, ще се върнеш на Авалон… Ще се приберем заедно… — тя избърса мокрото от сълзи лице на Моргана с воала си и продължи: — Хайде сега, помогни ми да се облека за срещата с моя родственик — краля на Британия…
Моргана си пое дълбоко дъх.
— Да, нека аз сплета косите ти, майко — тя се позасмя. — Тази сутрин сплитах косите на кралицата.
Вивиан се отдръпна и каза гневно:
— Нима Артур е допуснал ти, жрица на Авалон и наследствена принцеса, да слугуваш на кралицата?
— Не, не — прекъсна я бързо Моргана. — Почитат ме не по-малко от самата кралица. Тази сутрин подредих плитките на Гуенхвифар, защото сме приятелки. Тя също би сплела моите или би завързала връзките на роклята ми — както би помогнала на сестра си.
Вивиан въздъхна облекчено.
— Не бих искала да те унижават. Ти си родила син на Артур. Той трябва да се научи да те уважава като майка на сина му, а също и дъщерята на Леодегранс…
— Не! — извика Моргана. — Не, моля те — Артур не бива да узнае — не и пред целия си двор… Майко, чуй ме — продължи да настоява тя — всички тези хора са християни. Нима би искала да бъда опозорена в очите им?
Вивиан отвърна непреклонно:
— Те трябва да се научат, че няма нищо срамно в нашите свещени ритуали.
— Но християните владеят цялата страна — настоя Моргана, — и ти не можеш да измениш целия им начин на мислене с няколко думи!
А в сърцето си започна да се чуди дали напредналата възраст не се е отразила на разума на старата жена. Нямаше никакъв начин чисто и просто да се обяви, че се връщат старите закони на Авалон и изминалите два века, откак в страната се разпространяваше християнството, да бъдат забравени току-тъй! Та нали свещениците щяха да я обявят за луда и да я прогонят от кралския двор, а сетне да си продължат като преди! Повелителката знаеше отлично как се управлява една държава, и би трябвало да съзнава това! В този момент Вивиан кимна и отговори на мисълта й:
— Права си. Трябва да действаме внимателно. Но едно е сигурно — наистина се налага да припомним на Артур обещанието му да защитава правата на Авалон. А за детето ще му кажа някой ден насаме. Няма да огласяваме тайната пред непосветени.
После Моргана помогна на Вивиан да подреди косите си и да облече тържествени церемониални одежди на жрица на Авалон. Скоро след това замъкът се изпълни с шумотевица — явно турнирът бе свършил. Несъмнено този път наградите щяха да бъдат раздадени довечера, на пиршеството. Моргана се зачуди дали отново Ланселет ги бе спечелил всичките — за чест на своя крал. „Или“, каза си тя наум, „по-скоро за честта на кралицата, ако, разбира се, това може да се нарече чест!“
Когато тръгнаха да излизат от стаята, Вивиан докосна леко ръката й.
— Ще се върнеш с мен на Авалон, нали, детето ми?
— Ако Артур се съгласи да ме пусне…
— Моргана, ти си жрица на Авалон и не се нуждаеш от ничие разрешение, дори от това на британския самодържец, за да постъпваш съгласно собствената си преценка. Върховният владетел е най-вече върховен военачалник — той няма власт над живота на поданиците си, нито пък над живота на васалните крале. Той е крал, а не някой от онези източни тирани, които си въобразяват, че светът е техен, и че имат власт над живота на мъжете и жените, които го населяват. Ще му кажа, че имам нужда от теб на Авалон, и нека видим как ще ми отговори.
Моргана почувства, че непролятите сълзи отново я задавят. „О, да се върна на Авалон, у дома…“ Но въпреки че държеше ръката на Вивиан в своята, дълбоко в себе си не можеше да повярва, че още утре ще се упъти натам. По-късно щеше да си казва: „Аз съм знаела, предчувствала съм“; да осъзнава отчаянието и тежкото предчувствие, което предизвикаха в нея думите на Вивиан, но в този миг отдаде всичко само на собствения си страх, на опасението, че е недостойна за това, от което се отрече по собствена воля.