— Станал си толкова рано, скъпи — поде Моргоуз. — Нима всичко това е само за старата ти майчица? Не, не ходи за сметана. Нали не искаш да заприличам на свиня?
Гуидиън наклони глава също като малко птиче и я изгледа замислено.
— Не би имало значение — отвърна той. — Ти ще си красива дори ако напълнееш. Ето, в нашия двор има жени като Мара например — тя не е по-едра от теб, но всички й викат Дебелата Мара. Ти не създаваш впечатление на едра жена, защото всеки, който те погледне, забелязва първо колко си красива. Затова можеш да си изядеш сметаната, ако искаш.
Такава наблюдателност у едно дете! Но всъщност той вече растеше, започваше да се превръща в мъж. Надали щеше да порасне много на височина — щеше да си остане нисък като Агравейн. Личеше си кръвната връзка с народа на Древните. А пък до огромния Гарет винаги щеше да прилича на дете, дори когато станеше на двадесет години. Беше се измил и сресал много внимателно, да, дори отново бе подстригал косата си.
— Колко си спретнат, момчето ми — поде отново Моргоуз, докато тънките пръсти на Гуидиън внимателно подбираха къпините от блюдото. — Сам ли се подстрига?
— Не — отвърна той. — Накарах прислужника си. Омръзнало ми беше да ходя рошав като кучетата. Лот винаги ходеше чисто избръснат и подстриган, а видях, че и Ланселет ходи така, когато беше тук. Държа да приличам на благородник.
— Но ти винаги изглеждаш така, мили — отвърна кралицата, загледана в малката мургава ръка, която държеше една къпина. Тя бе издраскана от бодливите храсталаци и загрубяла около кокалчетата като ръката на всяко нормално момче на тази възраст, но Моргоуз забеляза, че Гуидиън се беше мил и търкал много старателно, а и ноктите му не бяха изпочупени, а внимателно изрязани.
— Защо си облякъл днес и празничната си туника?
— Тъй ли? — запита невинно Гуидиън. — Вярно, наистина съм с нея. Ами… — той се поколеба. Моргоуз знаеше, че каквато и да е истинската причина, той никога няма да й я каже. Гуидиън продължи:
— Другата се измокри от росата, докато берях къпините. — После, без видима връзка, продължи:
— Знаеш ли, майко, мислех, че ще намразя сър Ланселет, защото Гарет говореше непрекъснато само за него, сякаш е някакво божество.
Моргоуз си припомни колко страдаше Гуидиън, когато Гарет реши да замине на юг, за да отиде в двора на Артур, макар че тя не го видя да пролее и сълза. Моргоуз също съжаляваше за решението на Гарет — той бе единственият човек, който имаше някакво влияние върху Гуидиън и можеше само с една дума да го накара да свърши това, което се иска от него. След като Гарет замина, в замъка нямаше никой, в чиито съвети би се вслушал малкият.
— Представях си, че е надут, самовлюбен глупак — продължаваше Гуидиън, — но той съвсем не е такъв. За фаровете знаеше повече и от покойния Лот. Каза ми също, че като порасна, трябва да отида в двора на Артур и ако съм добър и честен, ще ме посветят в рицарство.
Дълбоко поставените му тъмни очи гледаха замислено.
— Всички жени казваха, че приличам на него, и само ме разпитваха, и ме дразнеха, и аз не знаех какво да им отговоря… — той се прекъсна, наведе се напред и тъмната му, мека коса се разпиля около лицето му, придавайки му необичайно раним вид.
— Втора майко, кажи ми истината. Ланселет мой баща ли е? Чудех се дали това не е причината Гарет да е толкова привързан към него…
„Не си първият, който задава този въпрос, детето ми“, каза си Моргоуз, галейки тъмната мека коса. Необичайно детинския израз на лицето му я накара да му отговори с по-мек глас от обикновено.
— Не, малкият ми. От всички мъже в кралството тъкмо Ланселет не би могъл да бъде твой баща. Постарах се да проуча. По времето, когато си бил заченат, Ланселет е бил в Долна Британия и се е сражавал редом с баща си, крал Бан. На мен ми е минавала същата мисъл, но ти приличаш на Ланселет, защото той е роднина на майка ти, също както и на мен.
Гуидиън я загледа скептично, а Моргоуз почувства, че може да прочете мислите му: тя му бе казала тъкмо това, което би казала, ако знаеше със сигурност, че Ланселет наистина му е баща. Най-сетне той проговори:
— Може би някой ден ще замина за Авалон, вместо за двора на крал Артур. Майка ми на Авалон ли живее сега?
— Не знам — Моргоуз се намръщи… Този неин преждевременно узрял осиновен син отново я бе накарал да разговаря с него като с възрастен. Това се случваше често. Хрумна й, че сега, след смъртта на Лот, Гуидиън бе единственият човек в замъка, с когото тя разговаряше от време на време като възрастен с възрастен! О, да, Лохлан бе достатъчно мъжествен в леглото, но с него не можеше да се разговаря повече, отколкото с някой от овчарите или с прислужничките.