— Отдавна трябваше да бъде сред най-приближените рицари на Артур — заяви разпалено Гуидиън, а Кевин загледа с нежност момчето.
— Значи държиш на братовчед си, моето момче? Да, той наистина отдавна е заслужил честта да бъде Рицар на Кръглата маса, а и всички го уважават, сякаш вече е такъв. Но Артур иска да го посвети с особени почести, затова изчаква първия голям празник, който ще бъде честван в Камелот, та да му отдаде дължимото с подобаваща церемония. Бъди спокоен, Гуидиън, Артур оценява Гарет по достойнство, също както Гауейн. Той е един от най-младите в кралската свита.
Гуидиън продължи, този път по-несмело:
— А… познаваш ли майка ми, Първи арфисте? Виждал ли си лейди М-Моргана?
— Да, момчето ми, познавам я добре — каза Кевин с особена мекота в гласа, а Моргоуз си каза, че този дребен и грозен мъж има наистина прекрасен глас. — Тя е сред най-красивите дами в двора на крал Артур, и една от най-благородните, а на арфа свири не по-зле от някой бард.
— Хайде, хайде — намеси се Моргоуз и присви присмехулно устни, развеселена от явното преклонение, което различи в тона на арфиста. — Хубаво е да се измислят разни истории, за да се забавляват децата, но също тъй е добре да не пестим истината. Моргана — хубава? Та тя е мургава и грозновата като гарван! Виж, Игрейн бе много красива като млада, това го знае всеки, но Моргана никак не прилича на нея!
Кевин отвърна почтително, но не по-малко развеселен:
— В предаваното през много поколения Познание на друидите се казва тъй: не търсете красотата в лицето, а в сърцето. Моргана действително е прекрасна, кралице, макар че нейната прелест няма нищо общо с твоята, също както красотата на върбата няма нищо общо с прелестта на нарцисите. Пък и в целия кралски двор няма друг човек, в чиито ръце бих оставил моята Дама — той кимна към арфата си, която бяха извадили от калъфа и поставили близо до него.
Моргоуз веднага го помоли да ги зарадва с някоя песен.
И Кевин взе арфата и запя, и докато пееше, в залата се възцари пълна тишина — не се чуваше нищо друго, освен звуците на арфата и гласът на барда, а прислужниците, които се хранеха в долната зала, се промъкнаха тихичко, за да послушат и те. Когато Кевин свърши, Моргоуз отпрати свитата си и прислугата (но позволи на Лохлан да остане край огъня), обърна се отново към гостите си и поде:
— Аз също много обичам музиката, Първи арфисте, но рядко съм чувала песен като твоята. Достави ми удоволствие, което не се забравя. Все пак, надали сте тръгнали на този дълъг път, чак от Авалон към нашия далечен Север, за да ми доставите насладата да слушам твоите песни. Моля ви, кажете ми причината за вашето неочаквано посещение.
— Чак толкова неочаквано не е било — усмихна се леко Вивиан. — Посрещаш ме облечена празнично, с вино, печена риба и меден сладкиш. Била си предупредена, че ще дойдем — но тъй като и на времето ти почти нямаше видения, мога да предположа, че някой друг ти е казал за нашето идване. — Тя изгледа насмешливо Гуидиън, и Моргоуз кимна.
— Той всъщност не ми каза, че ще дойдете, само настоя да се подготвя като за празник. Мислех си, че не е нищо повече от детински каприз.
Гуидиън стоеше до Кевин, докато той прибираше арфата си. Протегна плахо ръка и попита:
— Може ли да пипна струните?
— Можеш — каза меко Кевин, и Гуидиън подръпна леко една-две струни, после каза:
— Никога не съм виждал такава хубава арфа.
— Няма и да видиш. Убеден съм, че втора като нея няма не само тук, но дори и в Уелс, където има цяло училище за бардове — каза Кевин. — Беше ми подарена от един крал. Оттогава двамата сме неразделни. И както се случва с някои жени — тук той се поклони учтиво на Вивиан — тя става все по-красива с годините.
— Ще ми се гласът ми да ставаше по-хубав с годините — отбеляза весело Вивиан, — но не такава е волята на Тъмната майка. Само безсмъртните й деца имат този дар — да пеят все по-хубаво с минаването на годините. Дано гласът на твоята Дама остане все така прекрасен.
— Обичаш ли музика, господарю Гуидиън? Учил ли си да свириш на арфа?
— Нямам арфа, на която да се уча — отвърна Гуидиън. — Единственият арфист в двора е Кол, а неговите пръсти са толкова вдървени, че вече почти не докосва своята. От две години не сме слушали музика. Свиря малко на флейта — Аран, флейтистът на покойния Лот, ме учеше да свиря на флейта от рог на лос — ето я къде виси на стената. Аран замина за битката при Маунт Бадон с крал Лот, и като Лот така и не се върна.