Иван Ефремов
Мъглявината Андромеда
ОТ АВТОРА
Още не беше завършено първото публикуване на този роман, когато изкуствените спътници започнаха да обикалят около нашата планета.
Пред тоя неопровержим факт с радост съзнаваш, че идеите, които са заложени в романа, са правилни.
Размахът на фантазията на техническия прогрес на човечеството, вярата в непрекъснатото усъвършенствуване в светлото бъдеще на разумно организираното общество — всичко това така осезаемо е потвърдено от сигналите на малките луни. Чудното по бързина изпълнение на една от мечтите в «Мъглявината Андромеда» поставя пред мен въпроса: доколко реално е разгърната в романа историческата перспектива на бъдещето? Още като пишех, аз изменях времето на действието — приближавах го към нашата епоха. Отначало ми се струваше, че гигантските преобразования на планетата и живота, описани в романа, не може да бъдат осъществени, преди да изминат три хиляди години. Аз изхождах в изчисленията си от общата история на човечеството, ала не се съобразих с ускорените темпове на техническия прогрес и главно с онези гигантски възможности на почти безграничното могъщество, което човечеството ще получи при комунистическото общество.
Като доработвах романа, аз съкратих набелязания отначало период на едно хилядолетие. Но пускането на изкуствени спътници на Земята ми подсказа, че е възможно събитията в романа да протекат още по-рано. Ето защо всички определени срокове в «Мъглявината Андромеда» са сменени с такива, в които читателят сам би вложил своето разбиране и предчувствие за времето.
Особеност на романа, която може би не веднага ще се подразбере от читателя, е наситеността с научни сведения, понятия и термини. Това не е от недоглеждане или нежелание да се разясняват сложните формулировки. Струва ми се, че само по този начин на разговорите в действията на хората от нашето време, когато науката трябва да се внедри дълбоко във всички понятия, в представите и езика, може да се придаде нещо от колорита на бъдещето.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
Новината, че моят роман за бъдещето се превежда в България, много ме зарадва. Българският език е най-близък до моя роден език. Смятам, не само защото съм русин, а поради неизбежния ход на историята и заслугата на нашия народ пред цялото човечество, че руският език заедно с близките нему славянски езици ще легне в основата на онзи единен език, на който в бъдеще ще говори обединеното население на нашата планета.
И ето че романът «Мъглявината Андромеда» — опит да се надзърне в това приближаващо време — се издава на още един от езиците, които принадлежат на настъпващата ера на световния комунизъм.
Москва, 29 октомври, 1959 г. И. А. Ефремов
ГЛАВА ПЪРВА
ЖЕЛЯЗНАТА ЗВЕЗДА
В слабата светлина, която се отразяваше от тавана, скалите на уредите приличаха на галерия от портрети. Кръглите изглеждаха лукави, напречно овалните се разтапяха в нагло самодоволство, квадратните бяха застинали в тъпа увереност. Блещукащите в тях сини, небесносини, оранжеви, зелени светлинки подчертаваха впечатлението.
В центъра на извития пулт се открояваше широк яркочервен циферблат. Над него някак неудобно се беше привела млада девойка. Забравила за креслото до себе си, тя бе приближила глава до стъклото. Аленият отблясък правеше лицето й по-старо и сурово, очертаваше тъмни сенки около издадените пълнички устни, заостряше малко чипия й нос. Широките навъсени вежди бяха станали съвсем черни и придаваха на очите мрачния израз на обречен човек.
Пеенето на броячите се прекъсна от слаб металически звън. Девойката трепна, изправи се и обтегна назад тънките си ръце, като разкършваше уморения си гръб.
Отзад щракна вратата, появи се едра сянка, превърна се в човек с отсечени и точни движения. Разля се златиста светлина и гъстата тъмночервена коса на девойката сякаш заискри. Очите й също пламнаха, изпълнени с тревога и любов, когато тя се обърна към влезлия.
— Нима не сте заспали? Сто часа без сън!…
— Лош пример? — без да се усмихва, но весело попита влезлият. В неговия глас се промъкваха високи металически нотки, които сякаш занитваха речта му.
— Всички други спят — несмело каза девойката — и… нищо не знаят — добави тя полугласно.
— Не се страхувайте да говорите! Другарите спят и сега само ние двамата сме будни в Космоса, а до Земята има петдесет билиона[*1] километра — всичко парсек[*2] и половина!
— И анамезон[*3] е останал само за едно ускоряване! — Ужас и възторг звучаха във възклицанието на девойката.
С две стремителни крачки началникът на тридесет и седмата звездна експедиция Ерг Ноор се озова до яркочервения циферблат.
— Петият кръг!
— Да, влязохме в петия. И… нищо. — Девойката хвърли красноречив поглед към звуковия рупор на автомата-приемник.
— Виждате ли, не бива да се спи. Трябва да се обмислят всички варианти, всички възможности. Към края на петия кръг трябва да вземем решение.
— Но това са още сто и десет часа…
— Добре, ще поспя тук, в креслото, когато спораминът[*4] престане да действува. Взех го преди едно денонощие.
Девойката съсредоточено съобразяваше нещо и най-подир се осмели:
— Може би трябва да скъсим радиуса на кръга? Ами ако е станала повреда на предавателя им?
— Не бива! Да се скъси радиусът, без да се намалява скоростта — това значи мигновено разрушаване на кораба. Да се намали скоростта и… после без анамезон… парсек и половина със скоростта на най-старите лунни ракети? Чак след сто хиляди години ще се приближим до нашата Слънчева система.