Веда повдигна разтревожените си очи към Дар Ветер.
— Добре — отвърна той на немия й въпрос.
— Много пъти съм докладвала, но не така — заговори Веда Конг.
— Съветът следва обичая. Съобщенията за различните планети винаги са четени от красиви жени, за да се внуши представа за чувството у хората от нашия свят за прекрасното. Това изобщо говори за много неща — продължаваше Дар Ветер.
— Съветът не е сгрешил в избора си! — възкликна Мвен Мас.
Веда проницателно погледна африканеца.
— Самотен ли сте? — тихо попита тя и като получи утвърдително кимване от страна на Мвен Мас, се разсмя.
— Вие искахте да поговорите с мен — обърна се към Дар Ветер тя.
Приятелите излязоха на широката кръгла тераса и Веда с наслаждение подложи лицето си на свежия морски вятър.
Завеждащият външните станции разказа за своето решение да замине на разкопките, за колебанията си между тридесет и осмата звездна експедиция, антарктическите подводни рудници и археологията.
— О не, само не звездната експедиция! — възкликна Веда и Дар Ветер почувствува своята нетактичност. Увлечен от преживяванията си, той случайно засегна болното място в душата на Веда.
На помощ му дойде мелодията от тревожни акорди, която долетя от балкона.
— Време е, половин час остава до включването в Пръстена! — Дар Ветер внимателно хвана Веда Конг за ръката. Придружени от останалите, те се спуснаха с движещата се стълба в дълбоко подземие — изсечена в скала кубична стая.
Тук нямаше нищо освен уреди. Матовите ламперии на черните стени изглеждаха кадифени. Прорязваха ги ясните линии на кристалните ивици. Златисти, зелени, небесносини и оранжеви светлинки слабо осветяваха скалите, знаците, цифрите. Изумрудените остриета на стрелките потрепваха край черните полуокръжности, сякаш всички тези широки стени се намираха в напрегнато, трепетно очакване.
Няколко кресла, голяма маса от черно дърво, частично вмъкната в огромен, блещукащ с бисерен отблясък полусферичен екран, заобиколен с масивна златна рамка.
Дар Ветер със знак повика при себе си Мвен Мас, а на другите посочи високите черни кресла. Мвен Мас се приближи, като стъпваше предпазливо, на пръсти, както някога са ходели прадедите му по изгорените от слънцето степи, когато са се промъквали крадешком към огромните свирепи зверове. Мвен Мас притаи дъх. Оттук, от непристъпната каменна изба, ей сега ще се отвори прозорец към безкрайните простори на Космоса и хората ще се съединят чрез мислите и знанията си със своите братя от другите светове. Представители на земното човечество пред Вселената сега са те, петима души. Ала от утре на него, Мвен Мас, ще се наложи да ръководи тези връзки. Ще му бъдат поверени всичките лостове на една огромна сила. Леки тръпки пробягаха по гърба на африканеца. Изглежда, чак сега той разбра какво бреме на отговорност е поел, като даде съгласието си на Съвета. И когато погледна към Дар Ветер, който спокойно действуваше с ръчките за управляване, в погледа му трепна изражение, подобно на възторга, светещ в очите на младия помощник на Дар Ветер.
Чу се тежък, страшен звън, сякаш зазвуча масивна мед. Дар Ветер бързо се обърна и помести дълъг лост. Звънът заглъхна и Веда Конг видя, че тясната ламперия на стената вдясно се освети по цялата височина на стаята. Стената като че ли пропадна, изчезна в безпределния простор. Откриха се призрачните очертания на пирамидален планински връх, увенчан с огромен каменен купол. Под тази колосална шапка тук-там се виждаха петна от много чист планински сняг.
Мвен Мас позна втората от най-високите планини в Африка — Кения.
Отново тежък меден удар разтърси подземната стая и застави намиращите се там хора да наострят уши и напрегнат цялото си внимание.
Дар Ветер хвана ръката на Мвен Мас и я постави върху светещата с гранатовото си око кръгла ръчка. Мвен Мас послушно я придвижи докрай. Сега цялата сила на Земята, цялата енергия, получавана от хиляда седемстотин и шестдесет могъщи електроцентрали, се прехвърли на екватора, към планината, висока пет километра. Над върха й се заизвива разноцветно сияние, сгъсти се в кълбо и изведнъж се устреми нагоре като копие във вертикален полет, пронизващо дълбините на небето. Над сиянието се вдигна тънка колона, подобна на вихрушка — смерч. По нея струеше нагоре ослепително светеща небесносиня мъгла.
Насоченото излъчване пронизваше земната атмосфера и образуваше редовен канал за приемане и предаване към външните станции, който служеше за проводник. Там, на височина тридесет и шест хиляди километра над Земята, висеше постоянен спътник — голяма станция, която правеше за денонощие една обиколка около планетата в плоскостта на екватора. Поради това тя като че ли стоеше неподвижно над планината Кения в Източна Африка — точката, избрана за непрекъсната връзка с външните станции. Друг голям спътник се въртеше на височина петдесет и седем хиляди километра през полюсите по меридиана и поддържаше връзка с Тибетската приемателно-предавателна обсерватория. Там условията за образуване на канал за предавания бяха по-добри, но пък нямаше редовни съобщения. Тези два големи спътника се свързваха още с няколко автоматични станции, разположени около цялата земя.
Тясното табло престана да свети — каналът се включи в приемателната станция на спътника. Сега светна бисерният, обграден със злато екран. В центъра му се появи чудновато увеличена фигура, стана по-ясна, усмихна се с грамадната си уста. Гур Ган, един от наблюдателите в денонощния спътник, израсна на екрана като приказен исполин. Той весело кимна и като протегна триметровата си ръка, включи цялото обкръжение от външни станции на нашата планета. Съедини ги в едно изпратената от Земята сила. По всички посоки на Вселената се устремиха чувствителните очи на приемниците. Слабо светещата червена звезда в съзвездието Единорог, от планетите на която неотдавна се беше разнесъл призив, по-добре се фиксираше от спътник 57, затова Гур Ган се свърза с него. Само три четвърти час можеше да продължава невидимият контакт между Земята и другата звезда. Не биваше да се губи ни минута от това скъпоценно време.