— Системата е влязла във Великия пръстен преди двеста седемдесет и пет години, а това съобщение е изпратено по-рано — отговори Дар Ветер.
Аленокожата девойка от далечния свят отърси синята топчица от пръста си и обърна лице към зрителите, разперила ръце, сякаш се готвеше да прегърне някого, който стоеше невидим пред нея. Леко отметна глава и рамене назад — така би направила и жена от Земята в страстен призив. Полуотворените й устни изговаряха думи, които не се чуваха. Така тя замря, зовяща, като хвърляше в ледения мрак на междузвездните пространства своята гореща човешка молба за другарите — хората от другите светове.
И отново сияйната й красота вцепени наблюдателите. В нея липсваше рязката бронзова суровост на земните червенокожи. Кръглото лице с неголям нос и огромни, раздалечени сини очи, с малка уста по-скоро напомняше северните народности на Земята. Гъстата вълниста черна коса не беше корава. От всяка линия на лицето и тялото прозираше весела и лека увереност, която несъзнателно се възприемаше като усещане за голяма сила.
— Нима те нищо не знаят за Великия пръстен? — почти простена Веда Конг, като скланяше с уважение глава пред очарователната сестра от Космоса.
— Сега навярно знаят — обади се Дар Ветер, — та нали това, което виждаме, е станало преди триста години.
— Осемдесет и осем парсека — ниско избоботи Мвен Мас, — осемдесет и осем! Всички, които ние видяхме, отдавна вече са мъртви!
И сякаш за да потвърди думите му, видението от чудния свят изчезна; угасна и зеленият показател на връзката. Предаването по Великия пръстен завърши.
Близо минута всички бяха вцепенени. Пръв се опомни Дар Ветер. Прехапал устна от досада, той бързо помести гранатовата ръчка. Изключването на стълба насочена енергия предизвика силен меден шум, който предупреждаваше инженерите от енергоцентралите за това, че е необходимо могъщият поток отново да се разлее по неговите постоянни канали. Чак когато извърши всичките операции с уредите, завеждащият външните станции се обърна към своите другари.
Високо вдигнал вежди, Юний Ант сортираше издрасканите листчета.
— Част от мемонограмата (паметния запис) със звездната карта на тавана трябва още сега да се изпрати в Института за южното небе! — каза той на младия помощник на Дар Ветер.
Помощникът погледна Юний Ант учудено, сякаш беше се събудил от необикновен сън.
Суровият учен скри усмивката си — нима видението не бе действително блян за един чудно хубав свят? Блян, излъчен в пространството преди три века, който сега така осезателно ще видят милиарди хора от Земята и от станциите на Луната, Марс и Венера!
— Вие бяхте прав, Мвен Мас — усмихна се Дар Ветер, — като обявихте още преди да започне предаването, че днес ще се случи нещо изключително. За първи път, осем века след включването ни във Великия пръстен, из глъбините на Вселената се ви планета с братя не само по разум, но и по тяло. Цял съм изпълнен с радост от откритието! Добро е началото на вашата дейност! Древните хора биха сметнали това за щастливо предзнаменование или както ще кажат психолозите ни, случи се съвпадане на обстоятелствата, което благоприятствува увереността и подема в по-нататъшната работа.
Дар Ветер се сепна, нервната реакция го беше направила многословен. Разточителността при говорене в Ерата на Великия пръстен се смяташе за един от най-позорните недостатъци на човека. Завеждащият външните станции млъкна, без да е завършил фразата си.
— Да, да! — разсеяно се обади Мвен Мас.
Юний Ант долови нотка на вглъбеност в гласа му и съсредоточи вниманието си върху него. Веда Конг тихо прокара пръст по китката на Дар Ветер и кимна с глава към африканеца.
«Може би е твърде впечатлителен?» — блесна в ума на Дар Ветер и той вторачено погледна приемника си.
Но Мвен Мас, почувствувал скритото недоумение на своите събеседници, се изправи и стана предишният внимателен специалист в работата си. Движещата се стълба го отнесе горе, при широките прозорци и звездното небе, отново също така далечно, както и през тридесетте хилядолетия съществуване на човека — по-точно на неговия вид, който се нарича хомо сапиенс — мислещ човек.
Мвен Мас и Дар Ветер трябваше да останат.
Веда Конг пошепна на Дар Ветер, че никога не ще забрави тая нощ.
— Пред самата себе си изглеждах така жалка! — заключи тя, като се усмихваше не в унисон с тия тъжни думи.
Дар Ветер разбра нейната мисъл и отрицателно поклати глава.
— А пък аз съм уверен, че ако аленокожата жена видеше вас, Веда, тя щеше да се гордее със своята сестра. Наистина нашата Земя не е по-лоша от техния свят! — Лицето на Дар Ветер светна от любов.
— Ала това е във вашите очи, мили приятелю — усмихна се Веда. — Вие попитайте Мвен Мас!… Тя закачливо притули очи с длан и се скри в извивката на стената.
Когато Мвен Мас най-после остана сам, настъпваше утрото. В хладния неподвижен въздух се разливаше пепелява светлина, морето и небосводът придобиваха еднаква кристална прозрачност: сребриста при морето, с розов оттенък при небосвода.
Мвен Мас дълго стоя на балкона на обсерваторията, загледан в познатите контури на зданията.
Върху ниско плато малко встрани се издигаше гигантска алуминиева арка, по която се очертаваха девет паралелни реда алуминиеви ивици, разделени от междините на опаловокремави и сребристобели пластични стъкла — зданието на Съвета за астронавтика. Пред него стоеше паметник на първите хора, излезли в просторите на Космоса. Склон на извънредно стръмна планина в облаци и вихри завършваше със звездолет старинен тип — рибообразна ракета, насочила своя заострен нос към още недостъпната висота. Върволица от хора, подкрепящи се взаимно, с неимоверни усилия се катереха нагоре, като обвиваха спирално подножието на паметника — летци от ракетни кораби, физици, астрономи, биолози, смели писатели-фантасти… Зазоряването вече аленееше по корпуса на древния звездолет и върху леките прозрачни контури на зданията, а Мвен Мас все още измерваше балкона с широки крачки. Нито веднъж досега той не беше изпитвал такова силно и дълбоко вълнение. Възпитан в духа на общите правила на Ерата от Великия пръстен, той премина сурово физическо закаляване и с успех извърши своите подвизи на Херкулес. Така в памет на прекрасните митове от древна Елада се наричаха трудните дела, които се изпълняваха от всеки младеж в края на училищния период. Ако юношата се справеше с подвизите, смятаха го за достоен да пристъпи към най-високото стъпало на образованието.